Мечти за сбъдване - статия за Списание 360 Статия за Списание 360, специален брой 2018
17.11.2018г.

Мечти за сбъдване

Автор: Владимир Павлов

Големият български алпинист Людмил Янков бе казал „Не питай за цената на мечтата” и е прав, защото тя според мен е твърде висока за всеки, който не мечтае и не вярва.

Току-що се завърнах от поредната ветровита кайтсърф прогноза. Прекарах близо седмица на един леко див плаж, където, правилно или не, всички ходим до тоалетна в храстите и дюните. Обикновено човек си намира конкретно място за тая работа и си ходи все там. На последния ден от прекарването, по изгрев слънце, се озовах на познатото място с познатата нужда и когато се обърнах, зад мен видях останалата купчина от цялата седмица. Една единствена мисъл се загнезди в главата ми: „Не, това не е всичко, което искам да оставя на тоя свят. Не искам това да е единствената следа зад мен!”

Движещата сила

Човек се развива всестранно и е длъжен да успява в семеен, финансов, професионален и какъв ли не още план. Но за хората като нас (а може би и всички останали си имат по нещо), има една движеща сила, която кара кръвта да кипи, прави ни живи, превръща ни в деца и разпалва пламък в очите ни. Това е страстта към екстремните спортове, любовта към природата и движението в нея, сливането и синхрона с елементите и вселенските сили и стихии. Някои го превръщат в хоби, други в начин на живот, трети в призвание, а четвърти, за съжаление, просто го изоставят и забравят в името на „по-сериозни” каузи, на други приоритети, на друг статут, на други хора или чужди желания.

Не притежавам друг пример, освен своя личен и затова мога да изходя единствено от него. В най-голяма степен, при мен тази живителна сила идва от сноуборда и планината. Там съм оставил може би най-ценните си години и някои от най-хубавите спомени и емоции, хвърлил съм усилия и съм направил жертви, с които някой друг вече би бил милионер и знаете ли какво, не съжалявам и за секунда, защото смятам, че не бих могъл да изживея живота си по по-добър, по-здравословен и по-пълноценен начин. И да можех да върна времето назад, едва ли щях да променя нещо.

Стига ли само да имаш мечта?

И понеже тук трябва да пиша за мечтите, сега ще ви разкажа точно за тях. За да караш сноуборд и фрийрайд (а и всичко останало) на добро ниво, трябва да си мечтател и да имаш въображението, а в частност да притежаваш и визията за планината, за линията на спускане, за новите хоризонти, планини и върхове. В същото време трябва да останеш жив и от безопасната страна на монетата, т.е. трябва да си практичен, да си реалист, да ползваш опита си, да преценяваш рисковете, да познаваш способностите и границите си и да знаеш как и кога да ги надмогваш.

Мечтите, съчетани с всички тези качества, ме отведоха със сноуборда до много планини и върхове, до много първи линии и следи, включително връх Дамаванд (5671 м) през 2016 и връх Ленин (7134 м) през 2017. Звучи лесно, но не е достатъчно само да имаш мечти. Ако искаш да ги осъществиш, трябва дълбоко да вярваш в тях и да работиш безотказно. И колкото по-дръзки или иновативни са те, толкова по-трудно ще е да се сбъднат във всеки един аспект, толкова повече усилия, себеотрицание и рискове крият, толкова повече отпор, критика и песимизъм ще срещнете. Научих се да живея и с тях, а понякога и срещу тях, просто защото друг начин няма, няма друг път към мечтата ви, към върха ви.

Луд си, няма смисъл, ще умреш

Дръзките идеи никога не се приемат добре от мнозинството. Дори когато през целия си живот се готвиш за нещо, все се появява някой от нищото, който ти обяснява, че “това няма как да стане”. Тренираш усилено една година предварително, междувременно подготвяш експедиция, събираш информация, средства, екипировка, спонсори и прочие, пресмяташ всичко до последния детайл, минаваш през куп травми и операции, жертваш цялото си време и тяло. Вече си се отказал от „нормалното” кариерно развитие, ставаш и си лягаш с един бял връх пред очите –  една мечта, която за теб е реална и осъществима. Такава е, защото си извървял пътя, а се случва така, че на всеки ъгъл, във всяко заведение, на всеки рожден ден и във всеки друг ден, се намира поне един, който и на Черни връх не се е качвал, но твърди, че си луд, че е неразумно, че ще умреш, че няма смисъл.

За мен има смисъл и ако някой друг е лишил живота си от такъв, нека не опитва да лишава и моя! Правил съм много неща, за които са ми казвали, че няма как да станат. За вр. Ленин срещнах същия негативизъм и в България, и в семейството си, а и там на място, бидейки единствения човек със сноуборд и план за солово спускане по северната стена на върха, която не беше докосвана от поне година. Но с добро планиране и разчет на силите, снега и времето, аз все пак застанах на върха в страхотна форма, закопчах автоматите и направих едно от спусканията на живота си, сбъднах една мечта, която в момента не е просто в миналото – аз живея с нея всеки ден и преживявам отново и отново всичко онова, което случих и така ще бъде вероятно до края на дните ми.

Тази мечта не е просто изконсумирана като някоя покупка или вещ – тя ме изгражда и развива, дава ми един по-висок взор, един нов мироглед, ставам един по-различен, по-способен и по-усъвършенстван човек, душевно и физически, виждам нови хоризонти, нови върхове и живота си по друг начин. Какво по-ценно от това мога да искам? Получих куп поздравления от големи имена в спорта и ме посрещнаха пълни зали в България и всички казваха „Браво”, но отлично знам какво щяха да кажат, ако не бях успял: „Казах ли ти аз на тебе…”. Понякога се замислям дали на повечето хора им е по-приятно да казват първото, или второто.

Шиша Пангма и мечтите, които тепърва ще се сбъдват

Следващата ми цел и все още неосъществена мечта е спускане със сноуборд от осемхилядник и отдавна съм избрал това да бъде Шиша Пангма (8027 м) в Тибет (а може и друг от 14-те 8-хилядници – бел.авт.). Подготвям се по същия начин и влагам всичко от себе си за тази моя кауза, за да направя нещо, което не е правено никога досега в световен мащаб. Знам, че ще е трудно, знам, че височината е голяма, знам за рисковете. Знам обаче, и че при правилните метеорологични и снежни условия, аз съм напълно способен да го направя. Ще опитам отново въпреки всичко и всички, въпреки „здравия разум”, който ми се налива отвсякъде, въпреки липсата на достатъчно средства, въпреки злощастното изчезване на Боян Петров под същия връх през 2018. Той ме подкрепяше, както и не малко други близки до мен хора и те ще са тези, на които ще се уповавам по пътя си нагоре с дъската на гърба. Те ще са пред мен, когато се приготвям за спускането, ако стигна до върха, на тях ще съм вечно благодарен за вярата, за моралната, а и финансова подкрепа чрез кампанията ми за набиране на средства.

Отчитам съвсем ясно, че след всички усилия, труд, време и вложени средства, в моя случай разликата между успеха и провала, между сбъднатата и несбъднатата мечта може да се окаже просто един здрав снеговалеж, една паднала мъгла, или пък силен вятър в дните за атака на върха. Така беше и при Дамаванд и Ленин, така ще е и при осемхилядника, така е и с всеки друг висок връх – просто когато искаш не само да го изкачиш, но и да караш сноуборд или ски от него, условията трябва да са наистина перфектни. Аз вярвам в силите и късмета си и съм длъжен да опитам, докато все още мога, защото ако не отида там, никога няма и да разбера дали съм щял да имам шанса или не, а това не би ми дало мира.

Страхът на мечтателя

Никога не съм карал сноуборд заради други хора, ръкопляскане и похвали, заради имидж, подиуми (нищо против състезателите), пари или слава. Чуждото мнение рядко ме е интересувало и затова съм там, където съм, но честно казано липсата на вяра у хората в генерален план ми тежи и ме плаши. Чудя се защо тези хора не виждат, че с такова мислене нито континентите щяха да са открити, нито в космоса щяхме да сме излезли, нито на Еверест стъпили, нито вероятно светлина щяхме да имаме в домовете си, да не говорим за личностно и национално развитие.

Това е нещо, с което всеки един мечтател трябва да се справя ежедневно, просто защото другата опция е пагубна. Приживе се боя повече от смъртта на душата ми, отколкото от тази на тялото. Много ценя живота си, пазя се и все още съм на мнение, че в планината голяма част от съдбата е в ръцете и главата ми, защото решенията и последствията до много голяма степен зависят от мен, оценката на риска си е моя и отговорността за живота ми също. Разбира се, при лош късмет и природна стихия, трудно може да се противодейства, но опасностите на „обикновения” живот в града не са по-малко и не са по-предвидими от тези в планината – най-лесно можете да се убедите по време на централната новинарска емисия всеки ден.

Повече ме е страх от песимизма и безверието, от отказването от мечтите, от преливането от пусто в празно, от безсмислената консумация на храна, пари, вещи, коли, имоти и прочее необходимости, които следва само да поддържат физически живота и мечтите ни, а не да ги съставляват и да бъдат самоцел. Страх ме е от това да престана да бъда дете, да не ставам с ентусиазъм от леглото, от конформизма и обезличаването, от липсата на истинска посока, от липсата на смисъл в генерален план, от онази кафеникава купчина, за която ви разказах в началото.

Сноубордът е моят начин не само да избегна всичко това, но и да му се противопоставя, да продължавам истински щастлив напред и да съзирам нови върхове. Не казвам, че правя най-великото или най-значимото нещо на света. Всеки има право да следва своите мечти и моят съвет е да го направи, за да не загуби сърцето си.