A snowboard project by Vladimir Pavlov

Разказ за соловия ми тур около Тевно езеро и едно сноуборд спускане от вр. Каменица в Пирин. 07.03.2019г.

Понеже пролетта настъпва след 2 седмици, спокойно мога да кажа – хубава зима се получи! Направих над 50 спускания от вр. Тодорка, а също и нови линии от вр. Вихрен, вр. Полежан, Типиците и къде ли още не из планината, но имах усещането, че все нещо ми липсваше. Искаше ми се да навляза някъде по-навътре в Пирин, някъде в нов район, където не съм стъпвал и карал, някъде, където да няма хора, да няма лифтове, да не виждам никакви признаци на цивилизация. Най-вече ми се караше нещо непознато, защото колкото и много да карах този сезон, все съм на познати върхове в позната среда и пейзаж – липсваше ми приключението в сноуборда.

На 3-и март (на тази дата 2016 се спуснах със сноуборд от вр. Дамаванд) ми дойде идеята да използвам хубавото време и да отида на заслон Тевно, където да се разходя в района и да си избера нещо новичко за каране. Тевно отговори най-точно на всичките ми изисквания по-горе, а за да бъде изживяването още по-дълбоко, реших да направя тура и карането сам.

След кратко проучване, отидохме на пазар, след което разхвърлях целя багаж на леглото – всичко необходимо за 3 интензивни дни в планината. Приготвих вода, храна, дрехи, чувал, котки, пикел, а трябва да се помисли и за дреболии, като вестник, кибрит, резервни части, кремове, нож, челник и какво ли още не. Сметнах всичко добре, но багажът взе да става много, което наложи да започна да изключвам някои неща, без които бих могъл да мина, за да успея не без мъки да заципя 30-литровата раница. След 2-3 часа приготовления си стана време за вечеря и сън, а човек си ляга с едно специфично приповдигнато настроение, когато го очаква нещо ново на следващия ден, особено каране. Отгоре на всичко, заспивам със „Свирепа арена” на Джо Таскър и прочитам главата, в която той прави зимно изкачване на Айгер и стъпва на върха на 3-и март – какво съвпадение само!

4-и март започва с рутинната ми вече сутрешна схема, само дето раницата ми е над 10 килограма. Кабина плюс двата лифта до горна точка на курорта. Изкачвам Тодорка бавно. Все пак денят ще е дълъг. Срещам другари, които ми подсказват това-онова за маршрута до заслона, а като се качих на върха и видях двата варианта (по билата на Тодорка, Типиците и тнт или през Демянишка долина), веднага се върнах на първоначалния ми план да сляза до Демянишката река и да следвам маркирания маршрут. По билата щях да загубя много време и нямаше да карам почти нищо, а е и рисковано. И така, директно от вр. Тодорка се спускам към Горно Василашко езеро. В началото снегът е бая твърд, но като се скривам по-долу на сянка и завет нещата са си леко напудрени и се кефя, но не много, защото снегоходките са едно от нещата, които не взех. Паркирам в езерото, трансформирам се набързо в режим катерене и започвам само на обувки. Слава богу, не се затъва толкова, все пак е рано сутрин, а пък и тук таме хващам по някоя следа от шейна. Насочил съм се към Типиците и по-точно една премка, която ще ме отведе на хубав СИ склон под Типиците, който навестявам от време на време и който ще ми даде достъп до високата част на Демянишката долина. За 40 минути, през които бях следен от цяло стадо кози, стоящо на Орлово гнездо (ако не бъркам името) съм на превала.

Оправям се пак за каране и правя жестоко спускане в сянката на върха, а снегът е просто перфектен. На едно място се стреснах, защото пред мен имаше дупка и кървава локва. Изплаших се да не е човек, но по-долу видях, че има мъртво тяло на дива коза. Проследих и линията по снега и се оказа, че е паднала директно по отвесните скали под върха над мен. Това ми напомни, че планините са опасно място и дори диво животно като козата, може да сгреши и да умре по този нелеп начин. Все пак, мисля си, че е била преследвана от вълк или пък е застанала на нестабилна козирка, формирана от западните ветрове в района – макар и страхотни катерачи, тези животни не блестят с някакъв разум и правят много грешки в снега. Виждал съм цели стада, убити от лавина. За тях снегът е просто трудност в ходенето, а ние можем да се пазим и с главите си, което ни дава известно предимство, ако обаче се възползваме от него! Така или иначе аз продължих карането с големи завои на чуден терен, после започнах траверс на юг, за да набера колкото мога повече височина и да спестя ходене в долината.

След още хубави завои се озовах над горския слой на долината, а като погледнах на юг се разкри цялата шир на това място, в далечината на която ясно се виждаше Мозговишката порта, която сякаш разцепва Пирин на две.

Всичко е затрупано в много много сняг и сега ще дойде моментът на истината за снегоходките, но решението ми се оказва правилно. По пътеката има пъртина от слизане на 2-3 човека максимум, но е стабилна и почти не се затъва, а часът е точно 11:00 Все пак, добре е да побързам, защото това може да се промени със затоплянето на обед. Пак се преобразувам за катерене и хващам хубав ритъм нагоре – то не е хич стръмно, даже на места си е равно, а и е много красиво, та вратът ми се изви да гледам ту наляво към склоновете на Полежан, ту на дясно към улеите, слизащи от Типиците – голяма красота и чисто синьо небе. Не знам колко време мина така, но се озовах пред първия лавиноопасен склон преди портата. Там се затъваше, въпреки че бяха минали шейни – все пак прецених, че е достатъчно безопасно. Мозговишката порта вече беше пред мен и само още едно плато и един склон ме деляха от нея, но друга идея ми дойде на главата. Защо да катеря до тази порта, да слизам от другата и страна и да правя една не малка обиколка, за да достигна заслона, който, както си го представях, трябваше да е баш над главата ми на изток и от него би трябвало да ме дели само една стръмна западна стена с издухани улеи в горната част. Френдовете споменаха за някакъв шорткът, но това ли беше той не знам. Това бе и идеален случай да си надена котките и да позабивам пикела. Не че не можеше да се кача и по подметки и на щеки, но исках да потренирам малко, пък и нали съм сам, по добре да действам на сигурно, че жив човек няма там, а и връзката с телефона взе да се губи. За нула време вече бях в частта с улеите, а там си беше бая стръмничко и заледено, но с металните зъбци на краката това си беше детска работа.

Накрая бе толкова стръмно, че с всяка крачка се откриваше новия хоризонт, докато най-сетне се показа и високото плато със затрупаното Тевно езеро и прилежащия му заслон, от който се вижда само част от покрива, а над тях тегнат двете Каменици, малка и голяма, както и вр. Момин Двор. Страшен кеф и дори по-красиво, отколкото си го представях.

Озовах се на точното място и то 50-100м денивелация  по-високо, което означаваше, че ще карам сноуборд към заслона. Трудно можех да си представя по-добър заход към това място и усилията ми се оправдаха напълно. Спуснах се с пълна газ с дъската, минах през езерото и се озовах на 50ина метра от постройката. Какъв ден само, а часът е едва 13:20 (т.е. 4ч и 20м от горна станция на лифта в Банско, от където поех точно в 9:00). Първата ми работа бе да видя, има ли хижар в заслона и да се установя. Вратата бе завързана здраво, демек бях напълно сам, което ме устройваше напълно предвид подготовката ми.

Хижарят, който знам, че е бил там по време на празниците, явно си е слязъл с туристите в последния неработен ден. Като метнах раницата и се ориентирах кое къде е, веднага вперих поглед във вр. Каменица 2822м – той е толкова доминиращ района, че просто няма къде другаде да ти отидат очите. Величествен скален масив (наименованието му не е току-така), под който се крие бяла снежна северна стена.

Той и тя стават основна цел за следващия ден, като искам да  карам от самия връх и после да вляза в единствения улей, водещ към стената. А тя, тя изглежда просто перфектна във всяко едно отношение – много добре покрита и със запазен сняг, дори и на пудра се надявах в сянката на върха, но от толкова далеч погледнато не можеше да се види добре (апарат и бинокъл не носех – пак от пестеливост, за апарата вече съжалявах). Мислех, че днес бих се пробвал за Малка Каменица, за да проуча терена. Тази идилия на самотата бе прекъсната от познат тътен – шейни. След цял ден сам, за 2 минути се оказах обкръжен от тези метални ръмжащи зверове и техните шарени ездачи. Идваха на обяд и теферич от Сандански. Запознахме се набързо и макар да не одобрявам особено техния метод на движение в планината, хората бяха усмихнати, приятелски и щедро настроени. Като знам как бях планирал всеки сандвич и барче в раницата, сега бях поканен на маса, достойна за някоя механа – домашни вина, дивечови суджуци, телешко, салати и пр. Ама, въпреки умората,  казвам им – „аз искам да катеря тепърва и да карам, не мога сега да се натъпча”, а те ми отговарят – „ела, ела, седни тука да хапнем, па после ще те закараме с шейна до премката на Малка Каменица”. Бяха добри хора определено. Не можах да откажа това предложение и седнах за 30-40 мин на масата, след което с леко потиснато угризение се метнах на шейната и за 1 минута ми спестиха половин час ходене до Краледворска дясна порта. Окрилен от суджука и 2 глътки домашно мерло, тръгнах по ръба, преминах първия много остър заснежен малък връх преди Малка Каменица и се насочих към основното било.

Там нещата станаха сложни – остър като бръснач ръб, опасан от рохкав сняг, в който се пропада без дъно – часът е 15:00 и знам, че това, което тръгвам да правя не е много разумно. Поемам по ръба, то си става технично катерене, с котки съм, и с пикел в ръка, а ме е яд, че не взех и темляка, защото там си бе скално катерене и само се чудех къде да оставям пикела между хватките. Стана много тегаво, защото снегът от източната страна беше непредвидим и не можеше да се разчита на стъпките във въздуха. Все пак преминах два много трудни пасажа като паяк, от които нямаше безопасно връщане, а нагоре ставаше още по-зле. В същото време видях, че има и други стъпки от котки, а по снега и скалата има следи от осигуряване с въже. Стана 15:30 и разума взе връх над мен. Късно е, сам съм, далеч съм, уморен съм, усилията и рискът не оправдават спускане от толкова малък връх, а и сега не е подходящото време. Само рано сутрин, когато и ако тази киша се заледи, можеше да се атакува подобно препятствие – същото важеше и за Голяма Каменица, която е бая по-висока и която планирах да кача под и по северното скално било. Това бе добър урок и ценна информация за деня, а най-важното – и за утрешния. Така или иначе бях набрал височина по скалата и нямах връщане, намерих място между канарите за влизане в западния склон, направих си площадка, обух дъската и се спуснах към централния улей на Малка Каменица. Получи се много добре, бая си покарах надолу към дупките дълбоко под заслона в пролетен размекнат слой на иначе твърдата западна стена, сега огрята от следобедното слънце. Доволен съм, защото взех правилното решение да се откажа от върха днес. Рядко ми се случва, но е ценно да можеш да се откажеш, защото утре би могъл да се качиш някъде много по-високо и в пряк и в преносен смисъл. Пак оправих раницата и за 30тина минути докретах до заслона, а там купонът продължаваше и бе подкрепен от още няколко шейни. Един човек бе донесъл поне 30-сантиметров обектив и искаше да снима спускането ми от Каменица, но му обясних, че ще трябва да се върне утре рано сутрин. Беше към 16:20 и вече бях бая уморен да си призная, а сега трябваше да се свърши домакинската работа. Тези хора си тръгваха и освен, че ми оставиха още храна, ми помогнаха и да изкарам от хижата един от двуметровите дънери, складирани за огрев. След това с триона, един държи, двама режем 50 сантиметра от това стъбло. После с брадвата си нацепих дърва и подпалки. В 5 следобед всички си тръгнаха, а на фона на залязващото слънце тишината и белотата отново превзеха планината, а и мен също.

Самотата в ограничени количества е хубаво нещо, аз наистина я харесвам и се чувствам добре, особено на такива места. Да, тя е рискована в планината, но самотата всъщност те прави отговорен и независим, самодостатъчен и в крайна сметка – истински свободен. Човек може да роди нови мисли и идеи, може да ги чуе, а защо не и да ги запише. Колко такива места останаха на земята, без хора, без шум, без връзка с телефона и света, без светлина и ток, без някой да ти говори на живо или по някой канал, без ти да говориш на когото и да било? На тази пренаселена и преустроена планета може би в днешно време точно тези моменти ни липсват, когато човек може да поговори спокойно със себе си.

Изпратих слънцето да си обикаля по неговия път, а аз се прибрах вътре и след като целия заслон бе за мен, реших да се настаня в кухнята, не за друго, а защото там бе печката. Кибритът си свърши работата и скоро вътре запукаха дръвцата. Освен топлината, аз имах нужда да си стопя и сняг, защото вода няма от къде да взема. Направих си вода, даже я кипнах, накиснах си две инстантни супи, сложих си и сандвича да се запече на металните котлони отгоре, преоблякох се. В стайчето си стана направо горещо и настана пълна идилия. Не можех да се стърпя да не изляза и да разгледам планината под звездите, а и самите тях. Не исках да изпускам нищо от тази непреходна красота. Накрая се прибрах окончателно в стаичката. Бях като един луд, сам в средата на планината, под малкия триъгълен покрив с отблясъка на огъня в очите, или пък може би всъщност бях най-нормалния човек на земята в този момент… и аз не знам, да ви кажа честно.

Набутах последните най-дебели цепеници в печката, затворих всички въздуховоди, за да гори по-бавно и си легнах в чувала, но не можех да заспя. Мислех за голямата Каменица, дали ще заледи достатъчно през нощта, за да мога да се катеря по-безопасно, какво ли е зад малка Каменица, където трябваше да подсека, за да стигна до източния СИ склона на голямата, дали ще може да се кара от самия връх по ръба и тн. Твърде бях развълнуван, най-вероятно заради същата тази лудост, та реших да позапиша някои неща и докато се унесох, написах и половината от тези редове, а до мен мърмореше печката, като най-верен другар.

На 5-и март ме буди алармата точно в шест, което си е късно за това, което планувах, но исках да възстановя и да избегна сутрешния вятър в планината. Всичко бе приготвено от предния ден – закуска, раница, вода, електролити, сухи обувки и чорапи…, но все пак отива час в приготовление на челник и санитарни подробности. В 7:00 излизам от хижата с раницата на гърба и след половин час съм на същата Краледворска дясна порта, на  която ме оставиха вчера с шейната. От другата и страна първите оранжеви лъчи огряват всички източни склонове, включително и този, който трябва да траверсирам под малка Каменица.

Теренът е стегнат фирн и никакъв помен от вчерашната каша – идеално! Слагам дъската и потеглям на лицев кант върху оранжевите снежни полета. В началото склонът е полегат, но нататък не се вижда. Продължавам напред без да знам какво следва, пресичам улеи, включително и един централен, който разсича малката Каменица и наклонът се увеличава доста сериозно, същото се случва и с леда и неговата твърдост. Виждам, че над мен и под мен са скали и големи прагове и нямам изход наникъде, трябва да продължа с траверса, а той става леко неприятен и опасен в тези чисто ледени условия. Нямам право на грешка, но и не мисля за такава. Концентриран съм и гледам напред, а то не се вижда много, защото целият склон е изпъкнал. Накрая губя скорост, защото не искам да загубя от височината и да ходя към скалите. Спирам и съм на нокти с борда и щеките. Пикелът е в раницата, защото хич не очаквах да съм в такава ситуация. Стоя върху лед със сериозен градус на наклона, надолу не искам, на горе не може и назад също не става. Напред не виждам какво следва, но това е единствената посока. В тази позиция откопчавам задния крак и започвам да го набивам сигурно 10 пъти, докато направи стъпало, откопчавам и предния, хващам борда и набивам и втория крак. Вече съм стъпил някак, но както и да оставя дъската, тя тръгва надолу и това е проблем определено. В това положение трябваше да сваля раницата и да си сложа котките, да взема и пикела. Не ме питайте как го направих, бях нещо като Спайдърмен, но успях с цената на не малко емоции и усилие. Пак нямах право за грешка, да не говорим за местоположението ми и липсата на всякаква връзка със света, едно грешно движение там и край. Но аз не мисля за това, а как да си стегна най-добре котките. Като ги фиксирах, вече всичко бе наред, сложих дъската на гърба и с отмерени крачки и забивания на зъбците се придвижих до следващото ръбче, от където видях, че няма особени препятствия напред, освен чистия лед и урвите под мен. Така преминах няколко улея –  лавинарници от чист лед, а после се озовах между склоновете на малка и голяма Каменица.

При по-благоприятни снежни условия, това подсичане на малка Каменица би могло да се окаже песен, но сега си беше същински ад. Озовах се на по-безопасно място, от където можех да си подбера как ще стигна до самия връх.

Преди това нямах никаква информация за каквито и да било маршрути , исках да си избера път по мое усмотрение. Имах два варианта – или да подсичам на юг в лавиноопасната зона под върха около 200 метра и от там да кача видимо по-лесна линия, или да се изкатеря по много стръмен склон до северния ръб и да катеря по билото. Предвид напичащото слънце и рязко вдигащите се температури, избрах второто. Това предвиждаше кратко движение в лавинен терен и после 50-100 метра доста мъчно катерене без право на падане до скалния ръб. Пресичането бе трудно – влизайки в улеите, те бяха заледени, а излизайки от тях, затъвах до над коляно и си беше опасно. Така се придвижих до скалния пояс, където беше най-зле, защото слънцето напича камъка и под него снегът е най-нестабилен. Започна вертикалното катерене, в началото изкачих два прага от по метър отцепки от стари лавини.

Нагоре между скали и в променлив сняг се качвах като забивах дълбоко дръжката на пикела и после се набирах на нея като на лост, в другата ръка щеката ту помагаше, ту пречеше. Така се добрах до скалното било, където ми се отпусна душицата, защото се чувствах на сигурно място.

Просто гледах да седя на разстояние от ръба, защото не познавам този връх и не знам кое беше козирка и кое не. Въодушевен, че вече няма как да не успея, много бързо набрах височина и скоро се оказах на прага на централния улей, който исках да спусна. Разгледах го добре и продължих до самия връх.

В 08:40 стъпих на най-високата точка и целият свят от всички страни остана под мен. Чувството е велико, не защото съм покорил нещо, а защото в случая  времето и планината са ме допуснали да се промъкна с доста пот и изчисления до една от най-красивите гледки в зимен Пирин и въобще в българските планини по мое мнение – благодарен съм! Под мен отвесни скали, в подножието стои схлупен заслонът, над него купища върхове, над тях в далечината бдят от високо Вихрен и Кутело.

 

Пред тях виждам като две точици и горните станции на лифтовете в курорта – покойният Радичков би ги нарекъл „Железните оброци на цивилизацията”. И цялото това нещо го поемам съвсем мълчаливо сам – просто опияняващо. Успях да споделя малко от това, а и да кажа, че съм добре, защото на върха намерих не лош обхват. Това е все пак успокоение за тези, които ме чакат някъде там долу. Постоях, поснимах с гигафона (затова не са добри снимките, но пък ги има:)), оправих раницата, поразтегнах, а и слънцето се покачи леко, така че релефът на северния склон да се вижда малко по-добре.

Бях решил да карам консервативно, защото съм сам в нищото, без право на грешки, без възможност за помощ, без връзка с телефона, като вляза в склона, без лавинна екипировка, на практика без никакъв шанс при инцидент. Това те кара да си на нокти, изостря сетивата до краен предел, но и прави нещата много истински. Затегнах автоматите на дъската на самия връх и се спуснах с лекота и верижни завои покрай линията ми на изкачване, снегът бе твърд, но се кантеше идеално. Застанах на ръба на улея за влизане в склона, направих една снимка и стартирах.

Снегът остана твърд, но кефът и адреналинът се вдигнаха драстично, чувствах се сигурен и увеличих скоростта, като видях, че няма скали или препятствия. Когато се озовах на огромния склон под улея, снегът стана пухкав и гладък, а консерватизмът отиде по дяволите.

Тук просто пуснах дъската да върви по тази необятна стена и в сянката на огромните скали над мен завоите просто ставаха сами. Има моменти, в които не те движи мисълта, а всичко се случва автоматично с някаква неясна за мен хармония, когато дъската под мен като че ли оживява и следва по изящен начин най-естествения път в планината. Тази истинска нирвана продължи чак до познатите вече дупки и езерца в подножието на Камениците, където паркирах на чисто равно и слънцето ме огря целия. Чувствах, че и аз грея 🙂 Спускането приключи сигурно за минута две, но ще остане завинаги у мен. Седях така на слънце без да правя нищо конкретно сигурно 5 минути и просто бях щастлив, това е!

Като се поокопитих, метнах пак раницата на гърба и точно в 10:00 бях на заслона отново. Обърнах се и видях самотната следа, която оставих на Каменица – единственият знак, че съм бил тук.

Седнах да почина и да закуся за втори път. Имах провизии за още една вечер, но предвид жегата, прогнозата, а и факта, че си постигнах замисленото, взех решение да се прибирам още днес. Събрах си багажа и боклука, оправих заслона, върнах сам остатъка от дънера в склада (бях го оставил отвън в случай, че ми трябват още дърва), написах бележка на момчетата с шейните, ако се върнат скоро да ми наснимат следата от върха с големия обектив, че с моя телефон нищо не се вижда, казах мислено „чао и до скоро” на този рай и поех на чист север.

Бях си наумил да се прибирам през подножието на вр. Момин двор, който откъм заслона е полегат и караем, но от север е само скала. Целта беше от премката между вр. Момин Двор и вр. Валявишки Чукар да се шмугна под скалите на Момин Двор и да избера подходяща линия.

Това хубаво, намерих едно място за влизане в склона, обаче там е толкова терасирано, че надолу не виждаш какво точно следва, а не съм виждал склона от ниско. Все пак денят бе пред мен и можех да рискувам, пък ако не стане, ще се върна в краен случай.

Влязох и се оказа уникално каране на разчупен терен в перфектна изпръхнала пудра, която ме споходи чак до най-ниската  точка – голямото Валявишко езеро (това го проверих вкъщи, иначе хич и не знаех кое е това езеро). Отидох там без очаквания, големият адреналин от сутринта вече бе в миналото и просто исках да се прибера по най-добрия начин от заслона, а ето че това спускане беше скритата изненада на планината за мен. В Пирин наистина има много каране, само трябва да отидеш и да си го заслужиш.

 

Изходих пеша цялото това езеро и от мястото, където то се оттича към Демянишката река се обух отново и се спуснах по много лежерен терен и без много завои чак до долината.

Огледах всичко наоколо за пореден път и поех надолу по коловете на Демянишката долина. Къде бутах, къде ходих, а понякога правех и по 200 метра спускане, докато накрая се добрах до горския пояс, а след това и до хижа Демяница, която пак бе пуста, но се напих с вода на богато. От там вече е ясно, пътеката е като магистрала и за още 30 минути бях на асфалтовия път, от който се прехвърлих през гората до писта Чалин Валог, после ски пътя и Банско.

Всичко бе като някакъв сън, запечатан завинаги в съзнанието, сърцето и снимките ми. Смея да твърдя, че това за мен бе едно от най-запомнящите се карания и преживявания по нашите планини. Знам, че там са били много хора преди мен, че тези върхове са изкачвани и спускани не веднъж и че не правя нещо уникално или изключително, но начинът, по който подходих към планината и случих нещата, а и фактът, че бях сам на ново за мен място превърнаха изживяното в истинското приключение, от което имах нужда. Знам, че събуждам критика у някои хора, защото се движа сам по тези места, защото рискувам и се отправям към непознатото, но няма как да има приключение, без да има опасности, без да има неизвестност. Не казвам, че човек зорлем трябва да си навлича неприятности, за да е приключенец, но и в същото време няма как да бъде такъв, ако се движи по утъпканата пътека с GPS в ръка и 10 канала за комуникация, заобиколен от спасителни екипи. И в планината, и в сноуборда или ските, а и по принцип, истината е някъде по средата и всеки сам решава как да се възползва от даденостите, какво да извлече за себе си, но и какво да даде, колко да рискува и къде да постави границите си. От това зависи крайният резултат в карането, а и в личен план  –  бих го нарекъл изкуството да живееш пълноценно!

07 март 2019

Владимир Павлов

Other Writings