Сноуборд експедиция до връх Манаслу 8163м - За една детска мечта Историята на първото българско спускане със сноуборд (или ски) от осемхилядник.
Септември 2019

Това са само откъси от разказа, а целия текст с много снимки можете да откриете в новата ми книга „Моите сноуборд върхове“

……………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Прогнозата е за температура минус 27 градуса с усещане за минус 31С, което на тази височина може да е фатално. Студът е страшен, но аз съм загрял, а и екипировката ми е просто без грешка, така че не изпитвам никакви проблеми. В този леден мрак и с отчетливото дишане човек започва да си медитира сам и крачките нагоре някак се получават автоматично. Чувствам голяма сила в краката и тялото си, обичам да се катеря и някак всичко днес си е на мястото. Щастлив съм, защото само аз си знам какво съм дал и жертвал за този връх и това спускане, а то е почти всичко – и в материален, и в емоционален план. Също, само близките ми пък си знаят какво съм им причинил с тази експедиция и нямам търпение да ги зарадвам с успех и благополучен край, обаче още е твърде рано за това. Всички, които повярваха в мен и ме подкрепиха, преди да замина, сега ми помагат много нагоре и тази сила, макар и невидима, се усеща. Това са над сто човека плюс спонсорите, които знам, че в момента ми стискат палци и са зад гърба ми. Не можете да си представите каква позитивна енергия дава това и как краката сами се движат към върха. Да, има и много високи очаквания които се надявам да бъдат сбъднати. Чувствам и моралното задължение към всички да оправдая тази вяра в мен и възможността да направя това, за което говорих в последните две години, но трябва да кажа, че никой, дори и спонсорите, които участват с не малки суми, не е предявил каквито и да било изисквания или задължения към мен. Всички казаха: „С връх или без връх, просто се върни жив и здрав“. Уважавам дълбоко всичко това, но възнамерявам да се върна с връх. Чувствам се длъжен никому, но и на всички заедно, защото без всеобщата помощ и подкрепа, тази експедиция  нямаше да е възможна.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Продължавам с траверса, а тялото ми вече почти опира в склона, докато държа пикела високо в дясната ръка, готов за забиване при нужда. Най-сетне излизам на тази необятна стена и всичко вече е под мен. Неземно е и трудносмилаемо за мозъка. Тази бяла шир е безкрайна надолу и ме чака да рисувам отгоре и с дъската. Намирам се на 7450 м на над петдесет-градусов наклон. Вдясно се извисяват стометрови отвесни сераци, под които ще се движа, вляво е пропаст към долина и ледник, които не познавам, а някъде много ниско долу мога да видя палатките на лагер 3, под който са още хиляди метри небе чак до долините. Имам опита от Ленин за подобни места, а и сега се чувствам просто перфектно и невероятно силен. Отлепвам се от терена и пускам дъската да върви. Оттук надолу няма спиране. Движа се на скорост с приплъзване ту на лицев, ту на гръбен кант и всичкият сняг около мен тече. Не е лавина, но снегът повлича и е най-добре да си с неговата или с по-висока скорост, иначе може да те разбалансира и събори. Увеличавам скоростта. Теренът е наистина екстремен, а концентрацията е пълна, защото ако падна, ще се търкалям стотици метри надолу със сигурност, но аз въобще и не мисля в тази насока.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………….