A snowboard project by Vladimir Pavlov

11 дни сноубординг в Иран и спускане от вр. Дамаванд 5671м. 09.03.2016г. Пътепис за фриирайд пътешествието ми из иранските планини и зимното изкачване и спускане със сноуборд на най-високия връх в Близкия Изток - 09.03.2016г.
Публикуван в nationalgeographic.bg, whiteroom.bg и wild-berries.com

 

От 3-4 години се опитвам да стигна до заветните ирански бели полета, но всеки сезон нещо се обърква, я зимата е лоша, я политическата обстановка е неблагоприятна или пък просто опира до пари и време, но всичките ми опити за организация са неуспешни. Този сезон обаче взехме билети и направих нужната организация с местни хора, което ми отне доста усилия. Като че ли нямаше какво да ме бутне вече, но взех, че се разболях от някаква гадост 5 дена преди излитането, при все че по принцип не боледувам с години (чукам на дръвце) и положението хич не беше розово. Някои хора за пореден път смятат и ме уверяват, че всичко това е „лоша поличба” или пък „знак от съдбата”, а аз го приемам като предизвикателство за моето желание и мотивация и за пореден път, въпреки всички съвети, отказвам да пия лекарства и пребивам скапания бацил със собствени усилия 1 ден преди заминаване, но все пак тръгвам със запушен нос и храчки, които не искам да описвам.
Ден 1 – За самолети и летища няма да разказвам, но кацаме в 6 сутринта в Техеран по план, само дето визи нямаме и това е последното препятствие за влизането ни в Иран. Още с купуването на билетите бяхме наясно, че може и така да стане, щото да посетим само летище Imam Khomeini и да се върнем с увиснали носове, все пак имахме и back-up plan за Грузия, ако нещата не отидат в правилната посока. Визовият режим в тази държава е вечно неясен и ако питате в БГ, то ще ви кажат, че със сигурност трябва виза предварително от посолството на Иран, но нашето проучване сочеше, че има визи upon arrival и ние разчитахме на тях, макар че винаги могат да те върнат. Не се учудвам особено, но нашето инфо се оказа по-вярно от това на Външно Министерство и на Иранското посолство в София. Отне ни час и половина за попълване на документи и правене на застраховки, но в крайна сметка всичко мина гладко, багажът беше на лице и най-сетне дойде време да се срещнем с нашата свръзка там – Реза. Много готин тип, с който ме свърза моя верен приятел Tim Brodesser (Thank you bro – I owe you) и с който преговарях 2 месеца по телефона, след които преговори не знаех точна цена за нищо, не знаех в какво и къде ще спим, нито дори в кой курорт или населено място. Единственото, за което бях сигурен е, че ще ни вземат от летището и „you are gonna have great time Vlady, don’t worry about anything maaaan”, както разбиваше моето неведение Реза след всеки наш разговор, в който се опитвах да уточня нещо – така си остана и до края на престоя ни, но най-важното в крайна сметка е, че човекът се оказа напълно прав! Понякога, даже твърде често, оказва се, че добре предвиденият и планиран живот е твърде скучен, а неизвестността крие много изненади и нови позитивни преживявания. Реза е много готин тип, вечно надъхан и в приповдигнато настроение, експресивен, емоционален и хиперактивен, и с голямата си съвсем естествена усмивка ни посреща на летището, заедно с неговия приятел Нима, чиято роля още не ни е ясна. Прегръщаме се всички и мятаме багажа в един Hilux, като се разделяме в 2 коли, тъй като сме 5 човека плюс двамата иранци. Следват 2-3 часа път с кола, пресичаме Техеран, което е тежко начинание, предвид ужасния трафик в този град – всъщност, ако искаш да отидеш там с кола ще ти трябват 5-6 часа само да влезнеш и излезеш, но аз съм спокоен, защото знам, че отивам в планината за дълго. Пристигаме в малкото градче Фаша на около 1800мнв и по-точно във вилната му зона, където се оказва, че ще пребиваваме в аристократичната вила на родителите на Нима, който ни се явява хазяин и всеки ден ще циркулираме с 2 коли до различни сноуборд дестинации. Аз съм ОК, единственото ми притеснение е твърде сложната организация за всеки ден преди каране. Настаняваме се, оправяме багажи и екипировки, разглеждаме страхотната вила, буйната река до нея и огромния двор на наше разположение. Наслаждаваме се на падащия дъжд, защото знаем, че горе ще вали сериозен сняг и виждаме как побеляват близките склонове, а след валежа следва слънце до където се вижда прогнозата. После правим разходка с колата за обзор на курорти и терени, почиваме от среднощните полети, играем на джаги, вечеряме, опознаваме новите си приятели и се оттегляме в очакваме на първия ден каране в планините Alborz.

Ден 2 – За начало избираме Дизин, най реномирания и препоръчван курорт в Иран, а и един от най-високите – горна точка на 3600мнв. Ставаме рано, но опасенията ми за трудната сутрешна организация се оправдават веднага. Мъчно се случват нещата, когато 6-7 човека трябва да се разбудят, да се облекат, да закусят, да пият кафета, да ходят до тоалетната, да си съберат екипировката, да я натоварят в коли и таксита, които също закъсняват, а след всичко това да се пътува около час до дестинацията за каране. Тая работа ме напряга определено, защото на мен лично ми трябват точно 10 минути, а и защото съм си припрян по принцип, особено когато става въпрос за каране – за мен първото столче е почти закон, който тук съм безсилен да приложа. Така или иначе, поне първата сутрин и останалите са по-стегнати и паркираме в задната част на Дизин (има 2 пътя) в 9 сутринта (лифтовете работят от 8:30), което си остана и рекорда ни за мое голямо съжаление. Има 20-30см нов сняг и слънцето огрява невероятните склонове на това място. Лифтовете са допотопни, но на кой му пука, важното е че дават достъп до ужасно много линии. Започва карането, само пудра и страшна забава, един по един отварят лифтове и влекове в различни части на курорта и ние не спираме да се возим все на недокоснати места. Теренът е страшно забавен, с десетки малки естествени улеи, спайнове и дропчета, сякаш Някой е правил дизайн за забавен фрийрайд или пък трасета за бордъркрос с пудра.

През цялото време в далечината на изток е надвиснал като страж величественият вр. Дамаванд 5671мнв, който придава още повече драматизъм на целия пейзаж.

Кефът е страшен и го следваме до последно – около 15:00 часа, защото тогава затварят високите части на курорта (а и не само този). Реза ни е подготвил по-сериозен рън за gran finale – качваме се на кабинката към най-високата точка на курорта и за първи път чуваме, че в Иран има проблем със сериозния фриирайд и е забранено да се кара извън зоните на курорта, което се регулира доста строго от всички служители на курортите и най-вече от ски патрула. Реза ни инструктира как да се изнижем под носа на патрула, защото трябва да се качим над горната станция и да направим сериозен траверс към съседна долина. Правим го незабелязано и след доста траверсиране се оказваме в началото на огромно спускане, което завършва в друг курорт и в съвсем различна долина. Започва истинско backcountry каране по огромни полета и системи от улеи – кой каквото си избере. Снегът е стабилен навсякъде и всеки дава газ, колкото му е кеф. Карането и пудрата просто нямат край – всичкият терен се обединява в един огромен улей – корито на река, широко като магистрала и продължаваме надолу целокупно, докато краката ни сдадат багажа, чак до края на реката, ходим малко и пак караме, вече между къщи и огради. Озоваваме се на пътя в началото на курорта Дарбанд Сар. Усещането е велико, още на първия ден цялото ни пътуване се оправдава на 100 процента и му казвам на Реза, уж на шега, ама не толкова, че летвата е вече много високо и ще трябва бая да мисли как да я надскочим в следващите 9 дена.

Хапваме супа в местно ресторантче. Прибираме се ухилени до зъби и вечеряме, както трябва, духовете са високо в небесата, но никой не вярва, че може да стане по-добре. Преди полунощ всички са по леглата, затварям очи и пресъздавам моменти от деня в делириум между реалност и сънища, най-накрая съм в Иран и времето е отново с мен, тялото ми гори за още каране и нямам търпение да стане 7 сутринта.

Ден 3 – От предната вечер сме взели решение да караме в Дарбанд Сар. Отново се будя много преди алармата в 7 и чакам да се доближа до 7, за да не будя останалите, отново денят е bluebird. Чувствам се все едно съм изпил 100 кафета (всъщност не знам къде му е кефа на кафето, защото на мен ми става зле от него и не го пия) и вече мислено карам, обаче сутрешната процедурата от предния ден се повтаря, даже с по-бавни темпове – не се трае, изчислявам, че от ставането ни до карането минават средно между 2 и 3 часа, което е все едно да ходя до Банско от София every day. Както и да е, добираме се до Дарбанд Сар, останалите в по-минорно настроение, защото всички освен мен смятат, че ще е зле, за мен просто никога не е зле, когато съм в планината. Качваме се на гондолата – може би най-модерния лифт в цял Иран и докато се возим, пред нас се откриват невероятни гледки от недокоснати терени, подобни на последния рън от предния ден, всички достъпни без ходене – сега вече отборът е на нокти, всеки се е опулил на джама на кабината и не му се вярва, че това всичкото е оцеляло вчера и не само това, ами няма нито една следа… никъде.

После взимаме последния лифт и се качваме на възможно най-високото място, където Дамаванд отново ни наблюдава, малко по-отблизо. Ние сме без Реза днес, но думите му веднага излизат на преден план – сутринта той ни предупреди, че в този курорт най-стриктно се спазва забраната за фрийрайд и че патрулите са наистина зли и даже него конкретно го мразели и преследвали. Не можахме да се въздържим и още на първото спускане взехме една от най-големите линии, стартирайки от около 3300мнм – отново уникално и цяла долина само за нас, все едно сме на хелибординг. Просто се разбиваме от кеф и накрая излизаме от долината и с лек траверс извеждам групата на долна станция на гондолата, отново без ходене, велико! Първи паркирам аз и се смесвам с тълпата (в Иран е уикенд), втори пристига Митака и виждам как го заграждат трима души и започват да му се карат на фарси за дето кара извън пистите, той вдига ръце и им казва на английски, че нищо не разбира, те сменят тона и му обясняват, че това, което правим е забранено и повече не трябва да се повтаря.

Ужасна работа, пред теб е едно от най-яките места за каране и не можеш да го караш, а и не се осмеляваме да пробваме, защото това е Иран и не е ясно какви биха могли да са последствията и наказанията. Правим още 2-3 изобретателни ръна на други места, но всеки път ни чакат патрули и ни предупреждават все по-сериозно, от което става ясно, че тия хора са доста стриктно организирани – само след 2-3 часа бяхме скандализирали целия курорт и всички знаеха, че там се подвизават 5има българи и правят магарии, всички следяха всяко наше движение изкъсо и това ме накара да се чувствам като дете, което прави пакости и се крие от родителите си. Всяко спускане изискваше изобретателност, криене и спотайване, като направихме и 2-3 писти за замазване на положението и отклоняване на вниманието на милицията. В 14 часа имахме среща с Реза за нов magic run, но той не се появи, а аз и Сашо се качихме на най-горния лифт в 15:00ч, точно преди да го затворят. Горе направихме странна уговорка с лифтаджията, който нищо не отбира от английски и решихме, че така или иначе няма да се връщаме на това място, ами дай да караме пак голямата линия от сутринта, пък каквото ще да става. Правим брутално спускане със също толкова брутална скорост по съседен кулоар, не искаме никой да ни вижда или да успее да реагира по станциите, за да ни напипат долу. Заслужава си, снегът е отново страхотен, а най-долу се крием по някакви дупки и ни лук яли, ни мирисали се появяваме на кабината пеша отдолу – никой не ни е видял.

Взимаме останалите и повтаряме упражнението и то демонстративно, под трасето на гондолата – някакви хора ни крещят от лифта, но никой не го интересува, планът е въобще да не се връщаме към курорта, а да слезем чак до пътя. Така и правим и вече сме неуловими. В крайна сметка цял ден карахме в жестоки условия и въпреки тъпите патрули, смятам, че този ден дори беше по-добър от предния. Реза ни забира с 2 коли с разни негови френдове и отиваме да хапваме в традиционен ресторант с много вкусна, леко ориенталска храна, ориз и меса на корем. Прибираме се, оправяме се и отиваме на леко парти в пентхауса на един от най-богатите хора в Иран в курорта Шемшак, като гледаме склоновете му от последния етаж на лунна светлина и взимаме решение на следващия ден да сме там. Лягаме пак в прилично време, пак ушите ми бумтят от жега, пак съм превъзбуден – не може да е толкова яко в Иран, имам чувството, че сънувам и скоро наистина го правя.
Ден 4 – Отново синьо небе и отново сложните сутрешни упражнения, но още по-лениво и от преди. Незнайно как, но вече за всички е сигурно, че няма как да стане по-добре от предните 2 дена и не е нужно да бързаме, още повече че отиваме в по-скромния Шемшак. Аз се нервя жестоко, но не му давам израз – нали все пак сме отишли да караме, за какво се мотаме в тая къща и беседваме някви политики, вместо да сме на лифта, мамка му. Знам, че хората се наслаждават на утрините и не са се забързали особено, ама вече ми идва в повече това туткане – може би аз не съм съвсем нормален, а може би просто никой от групата не споделя моя ентусиазъм. За мен наистина е безумно лифтовете да работят, а аз да не съм там – бих го нарекъл чиста проба опущение. В крайна сметка докарваме се до Шемшак, което е нещо като курорта за фрийрайд, където това не е престъпление. Отдъхваме си и се кефим, че няма да бъдем преследвани днес, а на всичкото отгоре се вижда ясно, че най-добрият терен – система от улей, стартиращи от едно общо било, е отново недокоснат, тъй като до него се стига с 15-20 минутно ходене – просто перфектно, очаква ни поредния powder day.

Тоя Шемшак ти влиза много дълбоко под кожата мигновено, той е нещо като Витоша преди 20 години, возиш се на морално и технически остарели съоръжения, които поскърцват монотонно и настроението е наистина романтично.

Разликата е, че карането което се вижда от лифта е от съвсем друго ниво – неземен терен, а посетителите на целия курорт са около 20 души. Веднага тръгваме по високия ръб на около 3100мнв в търсене на перфектната линия, но очите ми залепват в съвсем друга посока, зад това било и на югоизток извън курорта се вижда уникален връх, около 3600м висок с невъобразим северен склон за каране, казва се Уак, както по-късно разбирам от Реза, който е с нас в курорта, но си има ученици и не караме заедно. Веднага заявявам на групата, че не мога да устоя на изкушението и трябва да се пробваме да го изкачим и спуснем, Сашо и Христев се присъединяват към мен, докато Гаваза и Митака решават, че ще останат в курорта, защото има много каране без ходене. Очаква ни доста сериозно катерене на един по-малък връх, после траверс и спускане към премката за Уак и накрая дълго катерене по живописен ръб с постоянен наклон. В началото избирам пътя, а после намираме следа от слизали туристи и използваме намалението да се движим по нея. Катеренето е наистина невъобразимо красиво, гледки от всички страни ти разпорват мозъка, обожавам да се катеря в планината, а когато знам, че следва каране, имам чувството, че краката ми просто ходят сами и някаква външна неуморна сила ги задвижва.

Поглеждам наляво (на изток) и за пореден път Дамаванд бди отгоре ми още по-голям, защото Шемшак е по-близо до него. Този връх ми е превзел съзнанието за всичките години, в които не успях да стигна до Иран, проучил съм всичко за него, изчел съм всички сайтове, прегледал съм всички снимки и сателитни образи и знам, че при определени условия е караем и то от най-горе. За пореден път си казвам, че ако ми се отдаде шанса и имам късмет с времето, ще се опитам да го изкача и спусна със сноуборд. Сега обаче насочвам вниманието си към днешната цел Уак и освен като уникален за каране, започвам да възприемам този връх като евентуална подготовка за Дамаванд. Ускорявам темпото и задъхан стъпвам първи на върха, който е като пирамида – от всички страни гледките са невероятни, няма по-голям кеф от това да си изкачиш линията за спускане. Зад мен идва Сашо, прегръщаме се горе и се поздравяваме за доброто изкачване, след известно време и Христев идва и отново повтаряме прегръдката на самотния ирански връх – чувството е просто неописуемо. Почиваме леко, оправяме раниците и следва едно от най-добрите спускания в живота ми (поредното :)), рева и муча от кеф, даже преграквам, мащабите там са толкова големи, че дори и сметка не си бях дал за това, колко невероятно дълъг и широк е този северен склон – просто летим и се реем по бялото поле, което завършва в дълбок кулоар.

Настроението е много високо и убеждавам другарите да продължим надолу по улея, а не да се връщаме в курорта. Караме още много в по-пролетни условия и стигаме до точка, от която следва връщане назад към билото на горна станция на Шемшак, но ходенето е по трева и земя, поради ниското разположение и южното изложение. Това лирическо отклонение ни коства още много усилия, но в крайна сметка се завръщаме на горна станция на лифта в Шемшак и се присъединяваме към Митака и Гаваза, които при цялото си желание, все още не са успели да разцепят и половината от девствения терен в зоната на курорта, но определено се забавляват и те. След всичко преживяно, оставаме и правим по още два ръна в недокоснатите улеи на Шемшак и пак затварят в 15:00ч, даже в без 5, за което поспорихме с тях, но ходи ти да се разправяш с Иранци в техния си курорт.

Така или иначе, за мен денят се превръща в най-добрия до сега, най вече поради катеренето на Уак – място, което винаги ще остане в съзнанието ми, защото се оказа, че това съвсем не е последното ми спускане от него. Пием ирански чай в местното кафе на пистата и се наслаждаваме на поредния велик ден. След малко се появява и Реза с разревани ученици, а той е навъсен за първи път, казва, че си е прецакал коляното и че за него сезонът е приключил – просто fuck. Един от учениците му седял на попивка под някакъв скок и Реза, за да го избегне се пребива и вероятно си къса връзки на коляното. Следва много реване и от него, и от учениците му – за първи път виждам колко емоционален народ са иранците, плачат и се прегръщат като малки деца. Помагаме му да се събуе и Сашо се мята в колата му да го вози, защото той не може да шофира, ние се возим при друг негов агент – Комбиз, който е DJ в Дубай и се оказва страшен пич. Прибираме се и ядем, но цялото ни внимание е около Реза, присъединяват се неговото гадже и други негови приятели. Планът да правим туринг в северен Иран отпада веднагически, но това е без значение, важното е човекът да се оправи. Определено му трябва лекар и ЯМР. Прогнозата за следващите 2 дена е кофти с валежи и затова цялата група взима решение да се разходим из Техеран утре. На мен хич не ми се ходи, а и не ми пука толкова за времето, аз лично искам пак да карам, но се съобразявам с останалите и решавам, че мога да си позволя един ден почивка след 3 дена пълен разсеч на 3 курорта, но само след като стана и видя, че наистина пагодата е скапана. Успокояваме Реза, хапваме обилно и си лягаме след разни джаги и разтуха. За поредна вечер съм в същото състояние на транс, карането на Уак се върти на лента пред очите ми отново и отново – искам и утре да карам и се моля времето да е благосклонно.
Ден 5 – Ставам пак малко след изгрев и виждам, че прогнозата не се е сбъднала – навън е почти слънчево с висока облачност и пълна видимост на всички околни върхове. Представям си отново Уак, а до него на кантара се появява Техеран с безобразните му задръствания и смога на 13милионен град – хич не ми се ходи, ама съм дал дума. Другите не искат и да чуват за каране, което ме учудва, но те са го решили твърдо. И не само това, ами ми заявяват в 8 сутринта, че всъщност би било добре да останем 2 дена в Техеран, което вече леко ме вбесява. При тая планина наоколо и нелошото време, няма сила, която да ме закара в Техеран за цели 2 дена – това не е моята цел и моето желание. Аз не ги карам да остават с мен, но те упорито се опитват да ме принудят да тръгна с тях и даже се опитват да ми обяснят, че нямам друг избор. Тук вече ставам агресивен и се скарвам с тях – никой не може да ми наруши личната свобода да остана в планината, още повече когато съм се занимавал да организирам това пътуване за всички от 6 месеца. От никой не търся благодарности или признание, изисквам единствено елементарно уважение, което за мое огромно съжаление не срещам у никой и всичките ми най-близки приятели се изнизват, без дори да кажат чао. Реза също отива в Техеран с родителите си и приятелите си, за да се срещне с лекар. От този момент нататък аз съм решил, че ще взимам своите решения за остатъка на престоя ми в Иран еднолично и без да се съобразявам с никой, след като никой не се съобразява и с мен – виждам в крайна сметка, че целите, мотивацията и интересите ни за това пътуване се различават. С насълзени от яд и огорчение очи, аз оставам напълно сам в някакво си село в Иран, но в ръката си държа ключове от супер къща, а също и от Пежо 206, произведено в Иран, което Реза ми остави, защото и без това не може да кара и много добре знам също така, кое е и единственото нещо, което може да ми оправи настроението в момента – сноуборд. Стягам се набързо и се мяткам в Пежето, намам почти никакви местни пари, нямам документи за колата и нямам право да шофирам в Иран, но не ми дреме, тръгвам към Шемшак. Стигам за 0 време и се появявам на касата, където гордо им давам някакви стотици хиляди риали за дневния ми пас, а те ми искат още с някакви жестове, вадя всичките си ирански пари и се оказва, че и милионер да си значи, пак не стига. До сега не се бях сблъсквал с това, защото Реза уреждаше цялата работа, а и тия хора не говорят нищо друго освен фарси, не знам какъв е курса спрямо долара, а и да знам, тия техните сметки с вадене на някакви си нули не са ми хич ясни. Предавам се, но и знам, че е изключено да ме лъжат за пари, вадя доларите и им давам да си изберат банкнотите, които ще им свършат работа, а те пък взеха, че се уплашиха и веднага ми подпечатаха картата, без да ми взимат парите – в Шемшак всички са много готини. Сядам си на идиличния лифт и се отправям нагоре без ясен план. Правя едно пускане по добър и неразцъкан терен, но Уак отново ми зависва над и вътре в главата – искам пак там, пак този уникален връх. Времето се изяснява, вместо да се влошава и аз бързичко решавам да го изкача пак, този път сам. Устремявам се към него и се катеря колкото най-бързо мога, искам да се изморя жестоко, искам да стигна до горната си граница, искам да избия всичкия негативизъм от сутринта и го правя. Качвам се горе за отрицателно време, целия вир вода и с болки в диафрагмата, но удоволствието взима връх над всичко останало.

Както виждам къщичките малки като мравки долу ниско в долините, такива ми се струват и събитията от сутринта – дребнави и нищожни. Стоя си сам на 3600м, останал без дъх някъде си в Иран и мислено прощавам на своите приятели, които едва ли някога ще разберат колко много ги обичам, но поне се надявам и те да ми простят, защото и аз не съм цвете за мирисане, когато ме настъпят по мазола. Чувствам се пречистен и прероден, хубаво е човек да може да прощава и да не задържа лоши чувства в себе си, защото те тровят него, а не другите.

В този момент за мен Уак се превръща в нещо като планината на Моисеи. Щраквам автоматите и правя поредното уникално спускане, карам в близост до следите ми от вчера, защото съм сам, а и теренът се слива с небето и релефът не се различава особено. Вече съм долу, щастието и адреналинът отново са ме завладели, траверсирам пеша за завръщане в курорта и е бая тегаво, защото пропадам в размекнатия от слънцето сняг, но в този момент имам криле, правя последно спускане за деня в Шемшак и се прибирам с колата в къщата. Хапвам каквото има в хладилника, защото си дадох всичките пари на касата в курорта, водя си записки, за да мога да разкажа после всичко това и сядам да си гледам филмче на DVDто. След известно време се звъни и с изненада откривам, че всички се прибират, явно няма да имат втори ден в Техеран. Носят разни благини и се започва поредната приятна вечер с приятелите на домакините, но аз не пия, а не пия, защото искам да съм напълно чист, защото съм погледнал прогнозата за Дамаванд за следващите 5 дена и съм видял, че има уникален прозорец за ясно, слънчево и необичайно топло време – Дамаванд отдавна е заседнал дълбоко в съзнанието ми, а сега виждам, че имам и реален шанс да се пробвам и това се превръща в цел номер 1 за остатъка от престоя ми в Иран. Отивам и си лягам, този път не със завоите от деня а с един огромен снежен вулкан пред затворените ми очи.
Ден 6 – Поредното ранно ставане и традиционното мотане. В къщата се появява Али, приятел на Реза и новият ни шофьор, спътник и приятел за следващите дни. Али е изключително спокоен и автентичен човек, още от първата ни среща знаех, че е голям добряк и на него може да се разчита винаги. На всичкото отгоре той се движи с огромен Land Cruiser 60 или 70 от 1983г на 700000км, който му приляга перфектно, а и вече нямаме нужда от втора кола, защото се побираме всичките в тази.

Лошата прогноза отново не се сбъдва и общо взето е като предишния ден. Отправяме се към Дизин, но в най-горната част пътят е затворен, защото се оказва, че курортът не работи поради мъгла и силен вятър. Поглеждаме към Дарбанд Сар, но и там духа и основната гондола не върти. Нямаме избор, насочваме се отново към стария Шемшак, а пък аз съм доволен, защото там е Уак, а северозападната му стена седи тотално девствена и освен това ще продължа тренировките за Дамаванд. Качваме се на лифта, облаците се отдръпват, като че ли, за да ни направят път и веднага решавам, че трети пореден ден ще изкачвам този връх, този път с всички другари – и те са навити най-накрая. Тръгваме пеша, но още с първите метри виждаме, че ще бъде много трудно този път, затъва се ужасно, защото е топло, а и защото сме закъснели и утрото е минало. След кратко съвещание, оставаме само аз и Сашо да продължим с катеренето, останалите се връщат в Шемшак. Наистина е мъчно, но си правим умерено темпо и се редуваме да пробиваме старата следа, която е затрупана от нощния вятър. Правим перфектно изкачване, а на върха със Сашо се разбираме да ходим заедно към Дамаванд, ако прогнозата задържи. Уак отново е в основата на едно правилно взето решение. Правим жестоко спускане по северозападната част на върха и отново ми се струва, че карането няма край, не се връщаме към курорта, ами продължаваме да караме километри надолу по долината, като сме се разбрали по станциите с Али да ни вземе от пътя.

Снегът свършва и продължаваме пеша, озоваваме се обаче на големи скални прагове и тераси, връщаме се и траверсираме, за да намерим изход от долината, накрая слизаме до пътя по ужасно стръмен пясъчен склон. Озоваваме се на 100 метра от голяма стена за ледено катерене и Сашо се пробва успешно, след малко пристигат и останалите и Гаваза също се включва на стената – поредният уникален снежен ден, но аз съм устремен към Дамаванд и всичко останало ми се струва само прелюдия.

Ядем вкусна храна и се прибираме, едвам зареждаме прогнозата и ето, че всичко се развива по поръчка – хубавото време остава и вече е твърдо решено, утре след каране се заминава за Дамаванд, уговорката с Реза и Али е вече направена. Реза е щастлив също, защото ЯМРто показва, че няма нужда от оперативна намеса. Митака, Гаваза и Христев пък си организират билети за Шираз. За поредна вечер заспивам, а душата ми лети, и то още по-високо от преди.
Ден 7 – Както се оказа, един невероятно дълъг ден, който започна с размяна на мартеници, първи март е. Пак е слънчево и пак тръгваме за Дизин. Това ще е последния ден каране в зоната на курортите и последния ден заедно, преди полета в неделя. Неочаквано, но на паркинга в Дизин има 20см нова пудра – явно прогнозата се е сбъднала само в Дизин и облакът е заседнал само там. Това е страхотно – целият курорт отново очаква да бъде разсечен, а за накрая се надяваме да направим и последното огромно пускане до Дарбанд Сар – общо взето повторение на програмата от ден 1. Оказва се обаче, че основата отдолу е доста твърда и пълна с изненади – теренът е опасен според мен и затова решавам да не си давам зор, още повече, че Дамаванд ще изиска много от мен през следващите дни. Карането е супер отново, но видимостта не е перфектна, всичко някак си се слива и се изисква доста добро четене на терена, за да караш нормално.

В нашата група цари дезорганизация и разпиляност, никой не следва другия, няма изявен водач, всеки си кара както си знае и това хич не ми харесва, защото е предпоставка за неприятности. Спестявам си мислите само за мен, защото знам, че няма да се приемат добре от останалите, предвид събитията от предните дни. В рамките на точно 20 минути, виждам как двама изпускат основен траверс за връщане в изходна точка, единят от които си чупи дъската, друг пада заради висока скорост през малък скален праг и се удря жестоко в коляното и най-вече в китката, като стене от болка и ръката му се подува здраво, четвърти пък го виждам как тича след дъската си, която е поела сама надолу – хаосът е пълен и въпреки че нямам думата, решавам, че нещо трябва да се направи, защото може и по-зле да стане. Обединяваме се всички почти случайно и правим 2 доста добри ръна с добре подбран терен и пудричка, слънцето вече също е налице и всичко се вижда идеално, аз се радвам отново като дете, но останалите не са в настроение поради неприятностите отпреди малко и искат да си ходим. Насочваме се към кабината и последното голямо спускане. На горна станция отново се изнизваме под носа на патрула, но този път сме хванати на местопрестъплението и с разни крясъци сме задържани да не продължаваме. Аз обаче не се връщам, ами мъдря план. Като виждам, че няма да станат нещата и другите са се отказали да спорят, слизам, хващам го тоз патрул и с нужния строг поглед му обяснявам, че съм сертифициран планински водач (какъвто не съм) и че сме дошли от Европа специално за това каране. Междувременно се е събрала и тълпа зяпачи, които също са против нас, защото те никога не са се осмелили да отидат там и явно ги е яд и тях. Убеждавам патрула, после говоря и с лидера на насъбралите се и къде с благословия, къде с псувни ни изпращат съвсем легално да продължим по пътя си. Усилията си заслужават, теренът отново е без нито една следа и ние пак правим едно невероятно финално каране в супер сняг и слънчево време – това е и подобаващ финал на общото ни каране из курортите на Иран.

Мисля, че всички са доволни, но това само те могат да потвърдят – аз лично съм тотално удовлетворен от карането. За поредна година времето и снегът са с нас, където и да отидем.

Али ни прибира от паркинга и в 16ч сме във вилата , всеки се приготвя трескаво за неговия си трип, ние със Сашо стягаме багажа и раниците за Дамаванд, останалите за Техеран и полета им към Шираз. Въпреки умората, оживлението е пълно, натоварваме се със Сашо в Land Cruiser-a и потегляме към заветната дестинация, спираме, за да си купим основни неща за ядене и пиене, а и всички останали ни дадоха протеиновите си барове.

Следва шофиране по планински пресечени пътища, защото Али е решил да съкрати разни дистанции, пътуваме бая дълго и умората ни наляга, планът е да ни оставят да спим в Планинската Федерация на Иран под Дамаванд. Към 22 часа вече наближаваме и емоциите се увеличават, когато на пътя изникват полицейски лампи и се озоваваме пред барикада на шосето – пътят за Дамаванд и цял северен Иран е затворен тотално. Сърцето ми се свива, така ли ще приключат всичките ми мечти, за това ли се готвих толкова, за това ли се държах чист повече от месец, за това ли съм проучвал с години? Направо ми причернява. Няма причина да е затворен пътя, но няма и информация. Единственото, което ни казват след настойчивото питане на Реза е да се върнем утре в 5 сутринта. Просто fuck, ние имаме само 2 дена дупка във времето и единият е утре, не можем да го пропуснем, не можем просто да си тръгнем, не можем да се върнем нито в Техеран, нито във вилата, защото няма смисъл да шофираме 3-4 часа на обратно и после пак толкова, за да се върнем до барикадата, това значи, просто да пътуваме цяла нощ, а и кой знае дали ще се върнем въобще. Сашо, който е и с навехнатата ръка от по-рано днес, изразява мнението за съдбата и знаците на вселената, но аз си държа на моето и съм убеден, че това е само тест, само препятствие и че когато човек вярва и иска силно нещо, цялата вселена му помага да го осъществи. Нещата тук не зависят само от мен обаче, Али и Реза също си имат собствени планове за вечерта и вероятно искат да си се приберат при семействата, а не да обикалят цяла нощ с нас. Мълча си и чакам присъдата, но точно тук виждам колко големи и добри са сърцата на тези хора. Те са не по-малко решени от мен да ни закарат до крайната точка, защото знаят, че това може да е единствения шанс в живота ни за изкачване на Дамаванд, а и знаят колко близо сме до целта – иде ми да ги разцелувам. Решаваме да намерим място за преспиване в близост до барикадата. И това не е лесна задача, в планината сме и няма никакви населени места, а и да има в 23:00 няма къде да се спи, това не е Европа и няма хотели, нито квартири, нито нищо. Лутаме се като глухи кучки, ядем и откриваме някакъв ресторант in the middle of nowhere, където твърдят, че се давало апартамент под наем, Али слиза и отива да преговаря, апартаментът е свободен, но се давал само на семейства, т.е. не можело четирима мъже да го наемат, някакви си ислямски правила. Али пак отива да говори и пак го връщат – това е последният ни шанс, преди да се откажем от всичко, вече сме преуморени. Тогава в Реза се вселяват някакви духове, бавно, но решително излиза от джипа с босия си шиниран крак и си взима патерицата, с която, макар и с куцане, устремено поема към ресторанта. Не знам какво им е говорил точно, но тия хора склоняват, явно и срещу по-висока цена. Чувствам огромно облекчение, все още имаме шансове, въпреки че един Господ знае, утре ще е отворен ли този път или не. До 1 през нощта оправяме багажи и се готвим за следващия ден (всъщност настоящия) и няма никакво спане, защото на Сашо ръката му е зле, въпреки превръзките и мехлемите, които му бях правил по рано, той не спи от болка, също и аз. Просто чакам да се развидели в леглото и се надявам Сашо да е ОК за катеренето.
Ден 8 – Въпреки инсомнията, ставам първи от леглото в 6 сутринта и даже съм свеж, будя всички, товарим наново целия багаж (носим и големите бордбегове), защото нямаше как да го оставим на пътя през нощта, не закусваме даже и в 7 сме на пътя, а той е ОТВОРЕН, какво облекчение само, настроението е в небето, слушаме Металика 91 и се движим по най-уникалния път на тая земя, всички пеем. След малко излизаме от тясно дефиле и западното лице на Дамаванд се изпъчва срещу нас в цялото си величие, всички крещят като обезумели.

След 40 минути сме в Иранската Планинска Федерация в Полур, където си купуваме пермити за изкачване, съобщаваме за плановете си, а те предупреждават за нас във всички хижи и заслони.

Единственият проблем е, че нямаме местен гид, който е уж задължителен, но Реза ги уговаря нещо и те се съгласяват. Караме още 10тина километра и най-накрая паркираме на нашата стартова точка на 2400мнв, изкачването на върха вече зависи само от нас и това ме успокоява още повече. Финални приготовления, слагаме раниците и дъските на гърба (тежко е), сбогуваме се с Реза и Али, няколко снимки за спомен, 2-3 клаксона за чао и ето че вече се катерим.

Заслонът се вижда в далечината, но мащабите са измамни, имаме да преодолеем 1800м позитивна денивелация и около 18км линейна дистанция, а това хич не е шега, още повече, че планираме на следващия ден да атакуваме върха. Има около 20см нов сняг, но има и пъртина. Хващаме добра крачка, на Сашо ръката е що годе добре и той може да борави с щеката ефективно, което е добра новина. Движим се бързо, все пак все още сме на ниско, след 600 вертикални метра се озоваваме на прословутата джамия на 3000мнв, изходна точка за върха през лятото.

Там се запознаваме с купища почиващи туристи, всички се снимат с нас, всички ни предлагат храна и напитки, всички повтарят постоянно ¨welcome to Iran, welcome to Damavand¨, подминаваме сумати групи нагоре и всичките им гидове ни поздравяват за доброто темпо, хората там са уникални и вечно усмихнати. Катерим вече около 3 часа, а този заслон не се приближава, но ние сме в супер форма и не спираме много, освен за кратки почивки и вода.

От никъдето идва непредвидена мъгла и ни затапва тотално, всички гледки се изпаряват, а аз се притеснявам за следващия ден. Там няма маркировки, но пътеките са добре отъпкани и разпознаваеми, следваме ги. След още 2ч мъглата се разсейва и върхът отново грейва над главите ни, меря височината на GPS-a на телефона и виждам, че сме вече близо, дишането също е затруднено леко, на 4000мнв сме. Катерим бавно накрая, бая сме уморени, но заслонът е пред очите ни и това си е стимул.

Пристигаме общо взето първи за деня в около 14:00 след 6 часа изкачване, Сашо ме притеснява, че е бая блед и изтощен и той веднага се мушва в чувала си и се просва на отредения му нар. Аз само се моля да е ОК за утре и го оставям да си почива. Мен не ме свърта, чувствам се перфектно, може би сърцето бие малко по учестено от новата височина и новите емоции. Навън е по-топло от вътре, защото грее слънце, в този заслон няма ток, няма вода, няма тоалетна, няма отопление – всъщност, съвсем нормално. Лошото е, че нашите запаси с питейна вода са ограничени, а там продават бутилирана, но е замръзнала на кокал. Сашо спи, а аз прекарвам остатъка от деня навън , наслаждавайки се на уникалните гледки, които тази височина предлага.

Афганистанецът, който се грижи за заслона (никой друг не иска да седи там с месеци) се присъединява и започва да пее, а аз му пляскам и акомпанирам доколкото е възможно, той не говори английски, но се разбираме перфектно, ставаме френдове веднага. Сашо също идва по залез слънце и гледките стават още по-драматични.

Храним се единствено с протеинови барове, черпят ни чай, а се оказва, че правят и голям казан със супа на газов котлон, която супа е като манна небесна в тези вечерни смразяващи мигове. Ние сме подготвени и с дрехите, носим си разни дебели клинове, втори ръкавици, чорапи и всичко нужно за голямо мръзнене. Този връх е като отделна планина и е известен с бруталните си ветрове и температури, като зимата рядко нещата се вдигат над -30 – 40, примесени с бурни въздушни течения и рязка смяна на времето – почти невъзможни условия. Ние не ги подценяваме, взели сме всичко много насериозно, предупредени сме изрично от Реза и други хора, а и самият Реза носи отговорност за нас, защото имената ни се водят на негово име и адрес в паспортното на границата/летището. Знаем, че Дамванд взима жертви почти ежемесечно, защото е редовно подценяван заради straight forward катеренето и липсата на техническа трудност, дори и в момента именит ирански алпинист лежи в кома с всичките му крайници ампутирани заради това. Ние не оставяме всичко това да ни демотивира, но сме го взели предвид, а и освен това сме успели да уцелим уникално топло за сезона време (-15-20) и липса на силен вятър, което е сериозна предпоставка за успех. Другото ни предимство, е че нашата основна цел е не изкачването, а спускането на Дамаванд със сноуборд, което носи своите рискове, но все пак според мен е много по-лесно, а и бая по-бързо от това да слизаш пеша. Всички тия размишления витаят в главата ми, докато съм се сгушил в двата ми спални чувала (взех още един от хижаря, че моят не е баш за тез условия) още от 8 вечерта, а около мен шумят още 50тина човека, които пристигнаха след нас – не само ние искаме да се възползваме от уникалните климатични условия и всички тия хора са страхотни, всички ни питат как сме и дали имаме нужда от нещо. Питат ни също на два пъти, къде ни е гида и аз отново се правя на такъв, за да не предизвикам проблеми. Затварям очи и пак мечтая, а покрай мечтите се моля Сашо да се възстанови от кризата днес, да имаме добро време утре и да ни стигнат силите до върха. Опитвам се да заспя, но нямам шанс, студено е, твърдо е, високо е, сърцето лумка здраво – явно и фабриката за червени кръвни телца се е разработила. До сутринта е само въртене в унес, това е втора вечер след кански усилия, в която въобще не се спи. Настройвам се психически и отново чакам да стане 4:30 сутринта (по-скоро през нощта), защото това е уговореното време за тръгване. След толкова планиране, подготовка и премеждия, ето че съм в подножието на върха и само няколко часа ме делят от него, чувството е невероятно.
Ден 9 – Случайно или пък не, днес е 3 март – това е Денят. На -15 разбуждането е доста бързо, същото е и обличането, следва бърз протеинов бар за закуска, сортиране на багажа, защото няма да го носим всичкия до върха, правим и финална проверка на екипировката. Слагаме раниците на гърба и челниците на главите и в 5:20ч отново повеждам двучленната ни група към така желаната крайна дестинация – трябва да изкачим около 1500м денивелация. Някъде пред нас мъждукат други челници – явно има и по-ранобудни. От хижата тръгват доста маршрути до върха, но типично в моя си стил, избирам най-директната линия за катерене. Движим се бавно и равномерно, чувствам, че силите са ми даже в повече и се чудя, от къде е възможно да черпя тази енергия след всички безсънни нощи, оскъдното хранене и усилията от предните дни, дали не е някаква лудост, която ме обзема, просто не знам, но съм по-щастлив от всякога, което е също признак на деменция. Първото видимо препятствие е дълъг заледен кулоар над заслона, който естествено се оказва много по-дълъг, отколкото изглежда. Изкачваме го бая бавно и на около 4800мнв виждам, че Сашо едва си влачи краката и се пързаля назад по склона, като прогресът му е изключително бавен, тук съм вече сериозно притеснен. Изчаквам го да се добере до мен и виждам, че той е в нова криза и е много отпаднал, разговаряме съвсем откровено, разбираме се да ходим малко по-бавно и да спираме за по-дълги почивки. Надъхвам го ужасно, като му казвам, че трябва да реши дали да не се върне. Това явно му вдига адреналина и той тръгва със съвсем нови сили и увереност. Кризата е тотално превъзмогната и ние крачим нагоре в нормално темпо, като си броим крачките до около 30 и спираме за изравняване на пулса и възвръщане на нормалното дишане, дори задминаваме другите мъждукащи светлини от сутринта и сме първия екип по склона нагоре. Слънцето вече ни огрява напълно, което ни дава още сили и настроение – денят е просто перфектен, едва ли би могъл да бъде по-добър.

Гледките са невероятни, но ние сме по-съсредоточени в собственото ни представяне. Преодоляваме снежния кулоар и тръгваме по каменисто било, пак право нагоре. Сашо ме кефи жестоко, защото няма и помен от сутрешната му умора – справи се доста мъжки в кофти ситуация и то с травма на ръката, което ме кара да го уважавам още повече. В момента сме супер стикован екип и се катерим над границата от 5000мнв.

Следват нови снежни склонове и скални била за катерене, а от върха няма и помен. Тук вече отброяването на крачките пада на 20, определено се усеща липсата на кислород, а и ние не сме явно достатъчно аклиматизирани, защото по принцип е нормално да останеш в заслона на 4200 поне 1 или 2 дена с леки изкачвания, за да ти свикне организма. Ние обаче нямаме това време, но поне сме прекарали последните 6 дена на около 3500мнв, което сме сметнали за достатъчно, но то не е 100% такова. На 5200-5300мнв падаме на темпо 10-15 крачки, но има и нещо друго, което ни мъчи – камъните около нас са леко жълти, отровно жълти, намираме се в зоната на сулфурните гейзери, които издишат бялата отрова от недрата на земята. Тази ужасия предизвиква леко гадене, а може да има и по сериозни последствия и примесена с ниското количество кислород, представлява сериозно препятствия за нашата цел. На 5400мнв сме, върхът е пред нас и бълва дим с най-големия си гейзер.

Крачките стават между 5-10, много трудно се ходи, в устата ми имам вкус на хапчета витамин С, но аз не усещам никаква преумора, страх ме е единствено от химикалите във въздуха, защото от тях не можеш да избягаш или да си починеш, сулфурът или сярата е просто навсякъде. Продължаваме нагоре, Сашо решава да почива повече, а аз искам да се кача на върха и да отида от наветрената страна тия извори. Тъй като вече сме много близо и имаме пряка видимост аз давам газ, доколкото това е възможно и в 11:25, след точно 6 часа катерене се озовавам първи от всички хора в планината на най-високия връх в Близкия Изток – 5671м. Мислено честитя 3 март на всички българи и ме е леко яд, че нямаме трибагреник да развеем.

Сашо идва след 30тина минути, последните 100-200 метра бяха взели своето, прегръщаме се и сме на седмото небе, намираме добро и тихо място за почивка, лишена от сяра, правим някои снимки и се наслаждаваме на неземните гледки, които се разкриват от всичките ни страни.

Огромните вулканични улеи се разливат под нас като змии и се сливат със заснежените северни склонове над Ласем, слънцето е невероятно, а облаци се виждат само много далеч, обграждат ни величествени гледки и просто е невъзможно да поемеш всичко това наведнъж, то те залива, но нямаме нито време, нито място за повече – програмата ни е доста тясна.

Приготвяме раниците и дъските за каране и се отправяме към точката за тръгване с траверс пеша по камъни в посока на развяваната сяра. Тръгнахме да караме от 50тина метра под върха, защото източният вятър разнасяше сярата точно над най-високата скална точка на кратера, но това въобще няма значение за нас. Сашо ми се доверява тотално за избора на терен за каране, защото съм проучвал това спускане наистина много дълго време, а и съм го правил в сънищата си наяве не веднъж. Отгоре линията въобще не е ясна и не е по пътя на изкачването, но аз я имам картографирана в главата си. Бързаме, защото гадната сяра е отново в носовете ни. Затягаме автоматите на около 5600мнв, въпреки че имам бас с Реза, че няма да можем да караме над 4700. Облогът е спечелен веднага, правя първите си завои със сноуборд на над 5000м и то много над тях. Първите 200-300м са отвратителни и изискват голямо внимание, теренът представлява огромни заледени пера, изваяни от силния вятър, които са покрити със загнездени камъни, които се търкалят нон-стоп от върха. Завиването е с отскок или приплъзване и свличане, концентрацията ми е много висока, не искам грешки, не искам падания, защото там трудно ще ни помогнат – извън популярната зона сме, а и сме установили, че нямаме връзка с никой ГСМ оператор. Спираме след първия пасаж и най-накрая дишаме чист въздух и се отърсваме от сулфура. От 5300 надолу става даже добре, перата ги няма, теренът е твърд, но предвидим, вече се кара с верижни и почти изписани завои, страхотен кеф.

Под 5000 дори има размекнат слой и нещата си отиват на добър фриирайд с немалки завои. Правим едно предвидено прехвърляне в друг улей с 20м пеша и продължаваме да караме перфектно до 4300, правим ново прехвърляне на запад през каменна река и се спускаме победоносно до заслона – целта е постигната, кефът е неописуем, чувството превъзхожда описателните ми умения и затова ще го оставя на вас да си го пресъздадете, но аз съм най-щастливия човек на тази планета в този момент.

Следва кратка почивка, хидратация, малко храна и подреждане на останалия багаж по раницата и около нея. Всички ни се радват искрено и са доста впечатлени от нас, говорим си открито на всякакви теми с групите алпинисти, един от които започва да ми говори за дъщеря си, след което директно ме пита „Are you married?“, а на моя положителен отговор той леко се навъси и ми каза, че явно идвам твърде късно в Иран, на което всички се смеем, но аз виждам, че той е съвсем сериозен. Гледам усмивките на тези хора и се чудя, защо усмивката в България е толкова ограничена и смятана за слабост, незрялост или детинщина, дори и за наркоманско проявление – в този момент за 3 март пожелавам на всички българи да вземат да се усмихват малко по-често, повече и по-естествено. След полученото брачно предложение, стягаме раниците, снимаме се за последен път с афганистанеца и хижата и се отправяме на изток към точката за старт на остатъка от спускането, като нямаме никакви очаквания. Оказва се обаче, че от 4200 до 2600м планината е приготвила уникален разлят терен за нас с пролетен бърз сняг и невероятно каране измежду опашките на тези огромни вулканични змии, слизащи от върха. Завоите нямат край и тук-таме сваляме дъските, за да се прехвърлим на нова змийска опашка.

Въпреки багажа и умората, ние сме в страхотна форма и се кефим максимално на това спускане с големи завои, дропчета от козирки, вълни от сняг на някой спайн и каквото теренът и въображението ни поднесе – на 2600 най-сетне сваляме окончателно дъските. Просто велико, дори и в най-смелите си мисли за Дамаванд не мислех, че ще карам от 5600 до 2600 – планът е вече тотално преизпълнен, а удовлетворението ми размеква всички кокали.

В 16ч. слизаме пеша през пустошта последните 200м денивелация до пътя, на който ни оставиха.

Имаме уговорка с Реза и Али да ни приберат в 17:30, чакаме ги и точно когато слънцето се скрива над близките четири хилядници, те подраняват с 15 мин. и се появяват с ревящия бензинов Land Cruiser и крещят отново като обезумели с ръцете извън прозорците на колата и с музиката на max – толкова искрено се радваха за нас и така топло ни прегръщаха, че за пореден път виждам, че тези хора, дори и да не са много логични, притежават необятни сърца. Денят хич не е приключил и Реза гордо ни съобщава, че има изненада за нас, вместо да направим обратен завой, продължаваме по пътя до затънтени места в планината, озоваваме се в едно от най-древните планински селища в Иран – Rinh (Рине), известно със своите естествени минерални извори, идващи от под вулкана. Ядем обилно в местното кръчме пак при приятели на Реза, но каквото и да погълна, коремът ми е все празен. След това се оказва, че са ни организирали гореща баня с минерални води, но не на някакво туристическо място (то там хич няма туристи и без това), а в мазето на частния дом на друг приятел на Реза, който със скромни усилия е превърнал мазето си в баня. Освен че изкачихме Дамаванд и го карахме, сега се киснем и във врелите му животворни води – какво още може да искаме от тази планина? Макар и да не представлява някакво велико постижение, нито от гледна точка на планинарството, нито от тази на ските и сноубординга, Дамаванд за мен означава много и винаги ще има отредено място в мислите и душата ми. Този ден е черешката на тортата на цялото пътуване и лежейки в басейна, осъзнавам съвсем ясно, че това е най-добрия зимен трип, който някога съм правил. Благодаря на Небесата и цялата Вселена, че ми е давала и продължава да ми дава толкова много възможности в живота. Макар и нищо да не говорим, в очите на Сашо не виждам по-различни чувства от моите. Следва кратка разходка из селото, път до Техеран, за да оставим Реза, втора обилна вечеря и отново се насочваме към планините, но този път към къщата на Али в друго много старо иранско село Afgheh на 2000мнв, където ще нощуваме още 2 пъти. Там ни посрещат баща му и двете му кучета, дават ни стая, построена на покрива на къщата (направо пентхаус) и в тази уютна къщичка на Карлсон направо припадаме, без мисли, без мечти, без блянове, просто омаломощени от всичко преживяно.
Ден 10 – Будим се на уникално място измежду купища върхове и за първи път от пристигането ни в Иран, нямаме план за деня, но аз вече съм ОК с това. Чилим, сушим всичко мокро и потно (най вече обувките) на покрива и започваме голямото стягане на багажи за прибиране – по принцип не особено приятна дейност, но в светлината на вчерашния ден и с топлото слънце над нас, направо се чувстваме идеално, а и си почиваме.

Следобяд излизаме на истински офроуд с джипарата на Али и се движим по такива места, че настръхвам целия – и този ден не е лишен от адреналин. Зарязваме колата на снежната граница и пак тръгваме на поход, само че този път на гърбовете си носим не дъски и чували, ами BBQ, наденици, зеленчуци, въглища и други благини. Озоваваме се на огромно високо плато и си избираме разни скали за бивакуване, палим огъня и скоро ядем поредната най-вкусна храна на света и отново високо в планината, докато гледаме разни туристи и местни отрудени хора в далечината. Платото е пълно с паднали скални късове от близките върхове и си правим лек боулдъринг и катерене, ей така без никаква амбиция, просто за кеф. После си тръгваме и надолу с Тойотата пътят ми се струва още по-брутален и от преди, даже обмислям как ще скоча от колата, ако се сурнем към деретата от двете ни страни.

Вечерта минава в печене на телешко на скарата в къщата на Али и не можем да спрем да ядем – не помня кога съм ял толкова добро месо. Приключваме с камина, контрабанден сок от грозде и плоча на Eric Clapton от зашеметяващата колекцията на бащата на Али. Оттеглям се първи, а Али и Сашо продължават с табла. В леглото пак мечтая и преживявам за втори път всичко преживяно и знам, че това ще се повтори много пъти в съзнанието ми. Едно чувство обаче надделява и излиза на повърхността – усещам, че имам възможности за много повече, имам сили за нещо много по-голямо от Дамаванд, нещо към което ще насоча бъдещите си мечти и усилия. Заспивам.
Ден 11 – Пак е слънчево навън и е съвсем пролетно с цъфтящи дървета и пеещи птички – последен ден в Иран и слава Богу, прекарваме го до обяд на покрива на Али, като правим финални разпределения за ръчния и чекирания багаж. Не ми се тръгва, но към 12:30 Реза цъфва с Мона и Казу с някакъв китайски пикап и ни забира от това райско място. Сбогуваме се с Али, а той ни подарява и два много ценни подаръка на възраст 4600 години, което ме трогва, прегръщаме се за последно, разменяме координати и тръгваме към големия град Техеран и по точно към апартамента на Нима там. Пристигаме след 2 часа в луксозния, но задушен и без естествена светлина апартамент и веднага ми става леко потиснато, хич не ми се виси там. Поне идва останалата част от нашата група и се прегръщаме всички. Макар и по съвсем различен начин, Митака, Гаваза и Христев също са прекарали супер добре своята туристическа обиколка по забележителностите и древните земи на Шираз и Персеполис. Ядем вкусна храна, приготвена от ръцете на майката на Нима и целокупно се насочваме към техеранските базари с коли и метро. Озовавам се в тълпата на многомилионния град и за пореден път се убеждавам колко противоестествено и нечовешко е всичко това, целия този шум, блъсканица, крещене, взривове от миризми и човешки погледи.

Не мога да отрека, че е интересно, но не след дълго ме заболява главата от всичкия този уличен стрес – просто не съм създаден за това, а в момента мозъкът ми е на тотално различно място и ниво. Доволен съм от решението си да не ходя в Техеран по-рано, а виждам и, че ако искаш да опознаеш истинските иранци, трябва да отидеш в селата, а не в градовете. Пазаруваме и се прибираме, отпочиваме от стреса и по-късно излизаме за последната ни обща иранска вечеря в бившия ресторант на бащата на Мона – годеницата на Реза. За сетен път, уникална иранска храна – измитаме масата и отиваме да посетим офиса и работилницата на автентична иранска марка за дрехи Нимана, където отварят само за нас. Там чилим, гледаме сноуборд филми, някои си купуват дрехи, сбогуваме се с всички и към 12 в полунощ се прибираме. След 2 часа идват 2 таксита, натоварваме багажа и след още час сме на летището. Там всичко минава гладко и ето че отделяме колела от тази невероятна страна.
В самолета всички заспиват мигновено, но аз съм до прозореца и гледам напърчен през него като малко дете, долу изгревът леко докосва Арарат и многобройни други снежни върхове излизат от обвивката на нощта. Побиват ме тръпки и цялата ми козина настръхва, като че ли всички преживелици и впечатления от тези 11 дена се събират в една концентрирана точка, която превзема цялото ми същество и разум – това ще да е то, щастието в най-изчистената му форма!

Владимир Павлов

09.03.2016г.

 

ПП: Огромни благодарности за онези, които направиха всичко това възможно – Реза, Али, Нима, Мона, Казу, Комбиз и всички техни приятели, които не спираха да ни посещават и забавляват през цялото време, също огромно мерси и за моите добри френдове Митака, Сашо, Гаваза и Христев. Искрено се надявам, никой да не съм обидил или засегнал с този текст.

Other Writings