A snowboard project by Vladimir Pavlov

Mont Blanc – разказ за изкачването ми до върха на Европа и две невероятни сноуборд спускания.

Монблан определено бе цел за мен през последните години, по-точно техните пролети, защото естествено искам не само да го изкача, но и да го карам с дъска. Април и май са най-подходящите месеци за спускане от този връх, но пък времето в този период е доста претенциозно, с много вятър, сериозни валежи и гръмотевични бури. Планирането също не е лесно от България, а още по-трудно за мен се оказа да намеря правилния партньор в правилния момент, с когото да тръгна на прогноза от днес за утре. Подобно на вр. Ленин, въпреки желанието и ентусиазма, години наред горните условия все не можеха да се покрият и Монблан си оставаше като някаква идилична фикция за близкото, но никога не настъпващо бъдеще. Може би и аз съм си виновен, защото трябваше да съм по-настойчив. Нещата трябва да се правят, а не само да се мислят и желаят – трябват конкретни действия!

Тази година бях още по-твърдо решен, защото Монблан, щеше да ми покаже в каква форма съм и как се адаптирам на средна височина преди една евентуална експедиция на по-високо в Хималаите. Следях времето от първи април и след 1 пропусната прогноза, не малко уговорки, организация и напасване, най-накрая сформирах двучленния екип с моя стар френд и сноуборд съратник Сашо, който си е във Франция и с който сме карали къде ли не, включително и на вр. Дамаванд през 2016г. Той има опита, екипировката и уменията за подобна цел. Притеснявах се единствено за физическата му форма, защото живее на ниско и този сезон не е карал особено.

Планът бе да пътуваме в понеделник, вторник да сме на хижа Grands Mullets, сряда – атака на върха и спускане, четвъртък и петък са резервни дни плюс каране в Шамони, а неделя полет от Париж за София. Сряда бе най-добрият ден по прогноза, което означаваше доста тясна програма и почти никакво спане. Избрали сме най-класическия маршрут за върха през хижа  Grands Mullets, използван и при първото изкачване на Монблан през 1786г от французите J. Balmat и Dr. Paccard. В момента се ползва основно на пролет за ски и сноуборд туринг. Първоначалната ми идея бе да минем през маршрута „3-те върха”, но тази година имало проблем там и било невъзможно.

13.05. И така, стягам отново бордбега и с всяка вещ, която прибирам вътре ентусиазмът ми се увеличава. Полетите са букнати и вече летя към Франция. Следва малко стрес по Париж, летища, рейсове, влакове, а накрая Сашо ме взима с неговото Volvo комби, мятаме багажа и тепърва следват 600км. до Шамони. Малко road trip-че, тъкмо да полафим и да избистрим екипировката и стратегията ни за изкачване. Общо взето аз съм проучил нещата в детайли, а Сашо тръгва малко по- на сляпо, но и в това има много чар. Освен това съм си направил списък за раницата, защото след толкова път и неспане, лесно можеш да забравиш нещо важно, което да ти развали комфорта или дори да попречи за достигане на върха.

14.05. Във вторник, 01:30ч. през нощта пристигаме в световната столица на планинските екстремни спортове и си намираме закътан безплатен паркинг. Вадим багажите, опъваме чувалите и шалтетата, и в 02:00ч. вече сме по леглата или по-скоро – по колата. Това Volvo  е като 5* хотел в сравнение с моята окаяна А4, даже се събираме без да си сгъваме краката. Навън е 4 градуса, но топлата генерация отдолу ще ни грее идеално до сутринта. Заспивам с много очаквания и копнежи.

Станахме в 07:00 леко сънени, но като се поогледахме, набързо се ококорихме и започнахме да мучим от кеф – чисто слънце и бели върхове навсякъде. Следва трескаво подреждане и пренареждане на багажа, особено при мен, защото моят е тотално дезорганизиран заради полета. Лифтът Aiguille du Midi отваря в 08:20 и ние определено щяхме да закъснеем. Трябваше да отидем и до къщата на гидовете за съвети и информация – не можеше от София директно към Монблан без никакво инфо. Те отвориха в 9, но чакането си струваше, защото си сменихме плана да се пускаме по кулоара Cosmique за заход към маршрута ни, тъй като бил в кофти състояние, а и ни трябвали към 80м. въже за рапела, което после трябваше да мъкнем с нас. Това щеше да ни забави, а и да ни изложи на ненужен риск, от който нямахме нужда, предвид че главната ни цел е съвсем друга. Така решихме, че ще слезем на междинна станция Plan de l’Aiguille na 2300м височина. Закусихме срещу църквата с истински кроасани, преместихме колата пред лифта, нагърбихме тежките раници, готови да се пръснат по шевовете и се метнахме на това чудо на техниката.

От междинна станция започна катеренето и дългият ни траверс към хижата, намираща се на 3050м. Денивелацията не е стряскаща, но има много терен и всякакви препятствия за пресичане, които усложняват придвижването. Турът вече бе прокаран и ясно виждаме следата, която трябва да следваме. В началото е един безкраен траверс под сумати надвиснали сераци и лавини, които постоянно падат. Не виждам определени трудности, но всичко това над главата ти променя настроението и страховете ти, с които се оказа че трябва да се справяме през целия ни престой там. Движим се само по котки в добре втвърдена следа от пантене. Следват множество кратки изкачвания и спускания, все под тези грамади и улеи, а в далечината се вижда връх, Dome du Gouter 4304м., който предшества Монблан и ни се струва много високо – красиво е.

Слънцето излиза над иглите на Aiguille du Midi и вече пече снега, в който започваме да позатъваме. Срещаме и други групи скиори с панти, с които бъбрим накратко. Бая хора се бяха запътили към хижата със същия план. Всички клатят глави и не без известни съмнения ни казват, че така по обувки и с дъските на гърба ще се изискват огромни усилия по този маршрут. Пожелаваме си успех взаимно и продължаваме. Това, че бяхме единствените хора в планината само по котки не ни стресна, вървяхме не по-бавно от останалите и се чувствахме силни и мотивирани. Определено пантенето е по-лесният и безопасен начин за движение в тази планина, но и скиорите си имаха своите проблеми. По-нататък видяхме хора със загубени колани, със загубени ски, а някои и бая пребили се, опитвайки да пресичат леда с откачени автомати и залепени колани.  Минахме скалистия масив над нас и стъпихме върху ледника Bosson, който е един от най-големите в Европа. Тук починахме и се вързахме с 30-метровото въже, което носехме за целта, а и за рапели евентуално.

 

Следваше прекосяване на целия ледник и макар над нас да не тегнеше вече нищо опасно, сега пък трябваше да се справяме с лабиринта на кравасите и сераците в един доста динамичен лед. Това, разбира се е опасно по обувки и едно пропадане, може да приключи зле. Стъпвахме внимателно и с добре опънато въже, на места опипвах и с щеката и проверявах твърдостта на някои снежни мостове, а на други дори лазехме на четири крака над цепнатините. За разлика от преди час, сега опасността дебнеше отдолу и Сашо затъна веднъж до кръста с единия крак. Беше жега и снегът поддаваше над кухините.

Лавирахме измежду всякакви ледени образувания и подбирахме пътя по най-отъпканата следа, наложи се и да прескачаме някои цепки, но в крайна сметка се добрахме до мястото La Jonction, където ледникът Bosson се допира до ледника Taconnaz, слизащ право от Монблан и по който щеше да продължи катеренето нагоре. Траверсирането на запад приключи и пред нас се изправи средно стръмен и лавиноопасен терен, но вече без отворени краваси и видими препятствия. Слънцето вече бе високо и напичаше сериозно тези 50см. нов сняг, паднали до неделя преди да пристигнем.

Отгоре слизаха скиори и бордисти, които бяха направили своя опит за върха днес и въпреки жегата, бяха опаковани като за 6 хилядник. Говорихме с една група поляци и се оказа, че горе духало брутално и никой не е стигнал до върха, и били премръзнали яко. Не знам дали се утешаваха с това, но натъртиха, че и ние няма да успеем, че прогнозата за утре била същата и че сме щели да видим. С последното мога да се съглася – ще отидем и ще видим, пък каквото времето и силите ни позволят. След изтощителен финален напън по този склон се озоваваме пред хижа Grands Mullets – не малка сграда, кацнала на скала като перка на акула, която разсича ледниците от двете и страни. Всъщност това е единственото възможно място за постройка и е наистина впечатляващо.

Още по-смаян съм от начина на достъп до хижата. Мислех, че ще пристигнем и ще се настаним, а се оказа, че след цялото бъхтене, ще трябва да се катерим по отвесна скала за достъп до вратата. Вярно, има въжета и парапети, но камъкът е ронлив, а на места трябва да висиш с гърба и цялата си тежест назад към пропастта. Трябва да призная, че адреналин хич не липсваше до последния сантиметър и прага на вратата. Дъските ги оставихме долу, забити в снега. Там не се краде, а и няма смисъл да катерим скали с тях, още по-малко да се спускаме по същите, сънени и през нощта преди атаката.

На 3050м. хижата е много приветлива, чиста и пълна с живот – много хора са избрали тези дни за Монблан, а и продължава да се пълни. Сашо е направил резервация и домакинът Ludovic ни настанява и дава наставления за правилата и реда в хижата. Израдва ни се, като разбра, че сме пешаци и каза, че сме първите за сезона, които ще пробват по този начин. Там хич не е евтино и една вода от 1.5Л струваше 6 евро, което е най-скъпата вода, която някога съм пил, но имайки предвид локацията и че всичко се качва с хеликоптер, смятам го за оправдано. Гледките от това място наистина са безумно красиви, особено по залез, какъвто ние не дочакахме. Надолу се вият ледници, в дъното на които е долината и Шамони, чиито църковни камбани се чуват чак при нас. Нагоре, необятни ледникови склонове, надвиснали сераци като 10-етажни сгради и Монблан бди над всичко това.

 

Вечерята е в 18:00 и е пребогата, цялата хижа ухае на източни подправки и явно готвачът не е тукашен. Хората са много и главно чужденци. Разделени са на групи/екипи и въпреки че всички там сме съмишленици с една и съща цел, някак си са студени и затворени, а разговорите сухи и лаконични, сведени единствено до етикета на учтивост при кратко съжителство. Повечето са видимо интелигентни, но за мен стерилни и чужди. Не търся някакъв особен контакт, ние със Сашо също сме си самодостатъчни, но определено съм свикнал на друга атмосфера от българските хижи и тези на изток от Черно Море. Така или иначе, ние не сме там, за да си говорим. Приключихме с вечерята и към 20:00 всички си бяхме по леглата, изморени от пътя, изкачването, липсата на сън и готови да ставаме в 03:00 през нощта за закуска и атака на върха. Както в последствие ми сподели Сашо, и той като мен си е затворил очите и се е молил за хубаво време, стабилен сняг, а и да ни стигнат силите за върха на другия ден.

15.05. А той идва някак незабавно. Алармата ме буди в 3ч (а предполагам и останалите 20-30 души, които в случая трябва да са ми благодарни :)), а сякаш бе минал час. Важното е, че се спа. Обличам се добре на челник, с топлото термобельо и чорапи. Минаваме през WC-то, което буквално виси във въздуха, а материала пада от около 100м. височина. Закусваме обилно, оправяме раниците и тръгваме по челници да слизаме по тая същата скала. Този път някак всичко се случва автоматично, а и това, че в мрака пропастта зад гърба ми не се вижда, прави нещата по-лесни. Долу циклим дъските от полепналия лед и отново ги слагаме на раниците. Неразрешен остана въпросът, да си носим ли снегоходките нагоре или да ги оставим на хижата. Тежат около 1.5кг., заемат място и едва ли ще ни трябват, но пък ако потрябват и ги нямаме, може да ни костват върха. Решаваме да ги зарежем и още с първите крачки затънах до над коляно. Сашо не ги иска и твърди, че нагоре няма да се затъва. Аз държа да си ги взема и даже да си ги обуя веднага, и го правя. Продължаваме напред след едни загубени 20-30 минути по сред нощите. След около 150 метра денивелация, следата наистина стана твърда, т.е. намерихме една твърда следа от вчера, която да следваме и вече нямаше нужда от снегоходки, даже пречеха на траверсите. Нервирах се, защото сега вече трябваше да си ги носим до горе, ей така залудо. Сашо беше прав в случая и сега буквално щях да си нося последствията, а и той също. Просто страхът ми от неуспех бе по-силен от прага ми на търпение в случая и сгреших. Загубихме още 20 минути, за да ги прибера обратно и да си сложа пак котките. Това на тъмно и с ужасни пориви на леден вятър, от който ръцете ми премръзнаха. Очевидно нагоре духаше брутално и това, заедно с разказа на поляците от вчера, тежеше в сърцата и мускулите ни. Взе да се развиделява и слънцето започна да хвърля лъчи измежду скалните кули на Aiguille du Midi. Шамони още спи, а Монблан вие свирепо някъде над нас. Красотата е просто необятна!

Пресякохме няколко тесни места и излязохме на малко плато, където трябваше да държим максимално вляво, защото огромни сераци, висящи от Dome du Gouter заплашваха да се откъснат и да ни погубят. Както каза Ludovic – „Гравитация, нищо не можеш да направиш!”. Пак заобикаляхме ледени блокове и краваси.

Стана по-стръмно, а накрая излязохме на второ плато – по-равно и широко, в дъното на което се виждаше нов бял лавинен склон. Тук правихме и втора почивка за барчета и вода. После пак яко катерене, пресичане на широк и бездънен кравас с лазене и снимки на сини и бели ледове. Трудно е да се опише колко чудни и наситени с енергия са тези места, но и колко всъщност са опасни. Откак сме тръгнали, никъде, освен в хижата, не съм се почувствал напълно спокоен и на безопасно място.

Планината там е като живо същество, ледникът се движи и пука, постоянно някъде падат сераци с оглушителен тътен и ти просто се молиш да не е над теб. Постоянно чуваш дишането и стоновете на този бял звяр, по който ние тайничко и бавно се промъквахме с идеята да останем незабелязани. Изкачваме лавинарника и след още 1-2 краваса вече сме на трето плато, а Монблан е право срещу нас. Намираме се на 4000м, преодолели сме 1000 денивелация и ни остават още 800, от които финалните 400 по техничния ръб на върха.

Сашо споделя, че вече му е доста тегаво и леко му се вие свят. Освен това Монблан пуши и изхвърля сняг сигурно на 100 метра височина. Вятърът е североизточен и обдухва най-силно точно нашия маршрут. Прогнозата не беше за такава хала, а и твърдеше, че трябва рязко да падне силата и по обяд. Силно се надявахме това да се случи.

Пресякохме новото плато и тръгнахме по източния склон към заслон Vallot, където са се разигравали не малко драми и неговият покрив е спасил не един и два живота. Скоро наклонът се увеличи, а с него и вятърът. Наистина си беше сериозно, а още не бяхме стигнали до билото, където не знаех какво да очаквам вече. Затова от тук нагоре не сме правили никакви снимки до върха. През цялото време от старта ни от хижата постоянно губехме следата и затъвахме яко на места, което ни костваше допълнителни усилия. Тук горе, вятърът бе замазал всичко и направо си газехме без следа. Отгоре взеха да прииждат разни скиори и казаха, че никой не се опитва да се качи, ами всички седели във Vallot и чакали вятърът да падне, а те самите се били отказали и си тръгвали, защото нямало смисъл. Дойде и човек с една ска на раницата, другата загубил някъде и вятърът и планината я отнесли. След като му казахме, че не сме я засичали, си тръгна с наведена глава – трябваше да слиза всичко пеша без свръзка, което е отврат.

Излязохме на билото на около 4300м височина и вятърът направо ни смазваше с тия дъски на гърба, теренът под нас се размиваше, но като че ли Монблан не хвърляше сняг чак толкова високо, а някои хора явно вече се гласяха за атака в подножието на върха, малко над Vallot. Часът е около 11:00 и явно пристигахме в правилния момент. Всички, които ни задминаха, докато се бавихме със снегоходките, а и защото сме пеша, бяха чакали през цялото време. Сашо вече е много уморен обаче. Казва, че едва ли ще му стигнат силите за върха и обратно. От само себе си става ясно, че при този вятър няма как да се качим с дъските нагоре. Това би било свръх рисковано. Всички останали също си бяха оставили ските под Vallot на завет. От върха имаше възможна линия, но този вятър бе измел снега до чист син лед и едно евентуално спускане би било също на нокти и много рисково, пък и сам. Отказах се, твърде много риск и почти никакво удоволствие. Сега въпросът бе, ще се качи ли Сашо с мен или ще си атакувам сам, за което нямах нищо против. Разменихме няколко думи и го убедих да пробва поне да стигне до началото на най-техничната и остра част.

Оставихме дъските, снегоходките и по една щека на заслон Vallot на 4400м. височина. Извадихме пикелите, пристегнахме котките и все още в свръзка поехме нагоре сред пориви на вятъра, надминаващи 20м/с по мое мнение (все пак от кайта имам идея за сила на вятър) и по чист лед. От един момент нататък, падането става равно на сигурна смърт. На Сашо силите му си отиваха, а и ръцете му взеха да мръзнат, което е знак за проблем с височината, но се движеше с не лошо темпо. Без да го подтиквам, го питах иска ли да продължи и го подкрепих с няколко думи. Той сам взе решението си, но мисля, че винаги ще ми е благодарен за помощта в онзи момент.  Тези 400 метра оставаща денивелация ни се сториха бая дълги. Преодолявахме наклон след наклон по тежък ръб с лошо изложение и лед. Тази година направих 2-3 изкачвания на Тодорка в Пирин в изключително лоши условия и в още по-силен вятър сам (единия път помня, че падах по лице на няколко пъти от вятъра), което определено ми помогна. Аз бях окрилен, защото вече бях сигурен, че ще успеем, а освен това при мен нямаше и помен от болка, мръзнене, преумора или височинна болест. Можех да го взема на един дъх с темпово катерене, но предпочитах да споделим момента със Сашо двамата едновременно.

Навсякъде се стъпва внимателно, а пикелът се забива предварително. Отне ни около 1ч и 30 мин до 2 часа по ръба, но накрая бяхме възнаградени богато. Към 13:30ч местно време стъпихме на най-високата точка на Европа (или ако искате на Западна Европа) и отпразнувахме с протегнати към небето ръце и силна прегръдка.

Велико усещане, невероятни гледки на всички посоки и към голяма част от Алпите. Необяснимо е удовлетворението и щастието, които завладяват човек в тези мигове и те наистина остават завинаги в съзнанието. Обичам планината, влагам сърце и душа там, и тя винаги ми е отговаряла подобаващо.

Бяхме предпоследната свръзка на върха от около общо 15тина души за деня. Направихме задължителните снимки с риск да ни премръзнат ръцете. Все още духаше бурно и нищо не можехме да оставим на земята, нито дори пикел или щека. Беше вече късно и студено (температура -18С, а с вятъра усещане за -35 по прогноза) и не се задържахме дълго горе, но бе достатъчно, за да ни се напълнят душите.

Сега трябваше да слизаме пеш обратно до Vallot и точно в това спускане се криеше най-големият риск, особено за Сашо, който бе премръзнал и изразходил почти всичко. А от там и за мен, бидейки вързани на едно въже. Ако някой от нас паднеше на този лед, едва ли другият щеше да успее да го задържи. В последствие говорихме по въпроса и се разбрахме на подобни места да не се връзваме занапред, за да не се затрием един другиго. Може и да е егоистично, но е по-правилно. Но това, както казах, бе в последствие. Сега слизахме бавно, всяка крачка се мереше по два пъти и внимавахме да не се оплетем в собственото ни въже, което се завираше в краката на предния – демек аз. Имах чувството, че впрягам някакви нови мускули на всяко едно пръстче или част от стъпалата ми, а това резултираше в напрежение в цялото тяло. Слизането по този терен бе много по-трудно и опасно от изкачването, а и все пак ние сме свикнали да слизаме по друг начин 🙂 Не бях ползвал котките за подобни маневри и опитът си бе полезен.

Слава Богу, добрахме се до Vallot без подхлъзвания или инциденти. Починахме, разгряхме и приготвихме раниците за каране. Вятърът продължаваше, но все по-немощен. В крайна сметка, явно добре се получи, че се замотах със снегоходките и че бяхме по-бавни от повечето в планината, защото накрая всъщност атакувахме в най-добрия времеви прозорец от деня и успяхме, докато други си тръгнаха сутринта без връх.

Предстоеше най-забавната част. След толкова път, пари и усилия, най-накрая дойде време да закопчаем дъските. Започнахме с дълъг траверс по издухан терен в посока Dome du Gouter, след което поехме на изток около маршрута на изкачване. Надолу и на завет снегът ставаше все по-хубав, а карането по-бързо и отпуснато. С много завои вече сме на най-горното плато, което взимаме на газ, заради цепнатини и равни участъци. Излизаме на стръмното и се почват хубавите завои в набит, но гладък и предвидим сняг, а и всичко това в обкръжението на тези внушителни ледени формации от всички страни. Карането на подобни места е цялостно изживяване в природата и не зависи само от качеството на снега. Аз съм вече в екстаз, а гледам, че и на Сашо не му се спира особено. Все пак направихме няколко кадъра за спомен, че кой знае дали ще се озовем тук някой ден отново.

Хем завивам в някаква нирвана, хем съм на щрек и следя за тесните места, проходите, мостовете, по които пресичаме някои деликатни и опасни пасажи, запаметени в главата ми от изкачването. Гледам да се придържаме към другите следи, но в същото време си търсим отстрани нови недокоснати терени за пресни линии, а то си има предостатъчно. Пресичаме на пълна газ и второто плато и траверсираме наляво точно под надвисналите ледени мастодонти на Gouter. Трябва да имаме ужасен късмет, за да ни се срутят на главите в рамките на тези 20 секунди и те ни оставят да преминем и да направим 10-20 запомнящи се завоя в подножието им. Пак е стръмно и пак се кефим, караме заедно през 30тина метра. Вече окрилени, дори скачаме от разни по-ниски сераци и изправяме на някои сини ледове. Минаваме през още един тесньоч и вече се намираме на най-широката част от ледника. Тук вдигаме скоростта още повече и се получава сериозен фриирайд с дълги завои и някои дропчета от ледени късове. И така чак до хижата, където паркираме в около 16:00ч. Страхотен ден, страхотен връх и страхотно каране – какво повече!? Много сме уморени, но още повече сме доволни. Седим си долу на слънцето и се радваме на успеха и живота въобще. Пълно щастие е наситило въздуха 🙂

И за двамата е ясно, че толкова късно няма да продължим надолу, защото няма да хванем лифта, а това би означавало да слизаме пеша едни 1000м. до Шамони, което не бе опция. Освен това снегът е много размекнат и пресичането на Bosson би било твърде опасно. Решихме да останем още една вечер в хижа Grands Mullets. Tя се оказа препълнена, но хижарят (супер пич), каза че ще ни смести накак. Толкова бяха много хората, че се наложи да чакаме втора смяна за вечеря, а Сашо спа на матрак в кухнята. Този път нямахме бърза работа и дочакахме залеза с бира в ръка, а той оправда всичките ми очаквания за вечерна гледка от 3000м височина. После легнах и спах като прероден.

16.05. Събудиха ме в 03:00ч. онези, които се готвеха за атака днес, но после си доспах до закуската в 7. Бях сам в цялата обща спалня и дойде готвачът да оправя леглата. Заговорихме се и се оказа, че е непалски шерп и страхотен човек. Разменихме контакти и ме покани да гостувам при неговото семейство и в неговата къща, ако успея да стигна до Катманду наесен. Чудя се, кой от всичките 50-тина по-заможни и леко високомерни „западняци” в хижата би направил същото. Понякога се питам, кой всъщност е по-цивилизован и какво е точно значението на думата цивилизация? Дали тя е това, което имаме и сме създали или онова, което се крие в душите ни? Разликата не е малка, струва ми се.

Вече е четвъртък, навън е пак синьо небе, докъдето ти стига погледа и помен от вятър няма, при все че прогнозата сочеше обратното. Късмет за всички днес, дано успеят, че от утре  небето пак започва да се изсипва. Ние обаче имахме други планове и се съсредоточихме върху тях. Закусихме, нарамихме раниците и този път денят ще започне с каране, а не катерене, но не преди да слезем по ужасната скала на хижата. Закопчахме се и подкарахме пак по същия необятен терен надолу по ледника Taconnaz, всеки си избираше къде да се забавлява, аз заложих не толкова на снега, колкото да седя в максимална близост до големите сераци и да се спускам покрай тях – трудно ще имам такава възможност скоро, а и движението около тях е просто невероятно изживяване. След 5-10 минутки се озовахме в зоната за пресичане на Bosson.

В началото тръгнахме пеша и без котки за 50тина метра. Снегът беше твърд и нямаше никакво пропадане. После продължихме с дъските с лек траверс по слаб наклон на изток, но той свърши и трябваше да се бутаме на един крак. Сашо се бавеше, защото му идваше на гръбен кант, което е по-трудно за траверсиране. В този момент, докато го чаках, някъде зад нас се чу гръм като от бомба. Обърнах се в миг и видях как на километър над нас, от началото на ледника, от вр. Mont Maudit (Мон Моди) се срутва серак от хиляди тонове и с размерите на 10-етажна сграда. Пада по отвесната скала в ледника и предизвиква огромна лавина, която прави прашен фронт, набиращ невероятна скорост право срещу нас. Масата и обемът на това нещо се разраства пред ужасения ми поглед. Не мога да повярвам, че всичко това ни се случва и че ние сме точно на пътя му. Само по филми и снимки бях виждал подобен облак, който лети срещу камерата и поглъща всичко, а сега бях лице в лице с него. Изкрещях на Сашо „Лавина” и тръгнах да се бутам френетично на изток, за да избягам. Бутах се с всичка сила, панически, без път, без да гледам за каквото и да било. Наклонът се увеличи и седнах. Облакът продължаваше да се ускорява и вече бе сигурно, че ще ни настигне, а под него не знаехме какво се носи. Това бе най-бързото закопчаване на сноуборд ever. Натиснах газта и спрях на безопасно разстояние и зачаках Сашо, който още не се появяваше, а облакът бе покрил всичко. Настъпи нещо като апокалипсис, синьото небе и слънцето изчезнаха, сърцето ми се беше качило в гърлото, а пулсът ми със сигурност бе по-висок от на Монблан. Сашо изплува от облака като някакво привидение и каза, че е било само снежен прах при него. Дори го снимах.

Бяхме в безопасност, доколкото този термин въобще е валиден за онази среда и планина. При лош късмет тук, човек няма никакви шансове, независимо от опита и уменията. От това място падаше лед през целия ни престой в хижата и го чувахме постоянно, но никога с такъв размер. Какви са шансовете да се срути това чудо и да предизвика лавина точно в 3-те минути, в които трябваше да пресечем под него, и то рано сутрин, когато ледникът е уж по-поспалив??? Mont Maudit напълно оправда името си на „Проклетия връх”.

Явно и този ден ще е дълъг и изпълнен с емоции, а надявах се, позитивните тепърва да започваха. След случката продължихме да караме на североизток и излязохме от ледника. Сега следваше това нагоре-надолу под скалите на Aiguille du Midi по котки, а вече нервичките ми бяха леко опънати и постоянно се оглеждах плахо нагоре, от където се виждаше, че постоянно лети всичко – камъни, лед, лавини.

При първа възможност сложихме пак дъските и с не лошо каране на два пъти се добрахме до под междинната станция доста поотдъхнали от всичко зад гърба ни. Походихме малко, а за лифта си имах едно на ум, защото някъде си изгубих билета за на обратно. Можеха да ни развалят целия ден, защото там не продават билети и ако се запънат, ще слизаме почти всичко до Шамони пеша. Лифтаджията се оказа разбран, а и Сашо си имаше билета, та ни пусна да си слизаме с лифта – още едно облекчение.

Долу се разхвърляхме на плаца при колата, сменихме потните дрехи, изхвърлихме всичко ненужно от раниците (а то бе много) и се отправихме отново към същия лифт, този път до горната му станция на 3850м.

Това съоръжение е уникално постижение на инженерната мисъл и алпинизма, което те отвежда на още по-впечатляващо място, дело на природата – франсетата наистина ми събраха очите. Малко са лифтовете по света, ако въобще други такива съществуват, от които не можеш да направиш и 3 крачки извън станцията без котки и пикел. Извън зимния сезон няма и фиксирани въжета, така че отваряш една метална вратичка с предупреждение и от там се оправяш, както можеш. Ние обаче сме подготвени за тая работа, а целта за остатъка от деня е каране по Valle Blanche. С други думи, класика в Шамони и едно от най-дългите спускания в Алпите с лифт.

Карането започна веднага, след като слязохме 50м денивелация с котките и пикела. Пред нас се откриха необятни долини и ледници, а бяхме напълно сами. Давахме газ, колкото искахме, завивахме както и където искахме без някакви обективни опасности, без нищо над главите ни, без напрежение. Душичката се освободи от сутрешния стрес и полетя волна по тези безбрежни терени, а карането просто нямаше край. На няколко пъти трябваше да спираме, за да избираме път измежду многото възможности на ледника пред нас и така правехме и снимки.

Колкото и да се оглеждах на всички посоки, както и на Монблан, трудно можеше да се абсорбира подобно място, а още по-трудно е да го предам в тези редове. Уцелихме и перфектен сняг и почти никакви следи, особено в горната част. Имах чувството, че летежната фаза продължава вечно.

Беше ми леко не само на душата, но и на гърба и се чувствах бърз като заек върху дъската. Безкрайната шир все пак се стесни в местност с много сераци и със Сашо карахме между грамадите на скорост, докато ни се запалят краката. На два пъти пресичахме много нацепени местности, където се движиш общо взето по пътека, която прилича на релси на ролеркостер, заобиколени от дупки, цепнатини и ледени късове. Не сме го мислили много, просто карахме на автоматичен режим и се радвахме като малки деца.

Препятствията и опасностите тук, макар че съществуваха, нямаха нищо общо с онези от сутринта и предните дни. Дори само присъствието на човек там е достатъчно, за да се зареди за неопределен период от време. Нацепените пасажи преляха в корито на няколко ледника, което беше широко, колкото 3-4 магистрали. Теренът бе гладък, а наклонът лек, но се движихме бавно, без да сваляме дъските през това магическо място. На ниска скорост имахме време да разгледаме околността и да осъзнаем къде точно се намираме.

В един момент ледникът взе да носи върху себе си повече камъни и скали, отколкото сняг. Покарахме още малко в този марсиански пейзаж и накрая свалихме дъските. Направихме наистина велик рън, достоен за Gran Finale на сезона.

Ухилени до ушите, свалихме дъските на 1800м (т.е. 2000 вертикални метра каране от 3800м), преобразувахме се за ходене и тръгнахме още малко по ледника надолу пеш.

Скоро бяхме на стълбище, на което не му се виждаше края, но което трябваше да ни отведе до кратка кабинка, а тя на свой ред, до гара Montenvers и железницата към Шамони. Изкачихме сигурно 200 метра денивелация по тези стълби, за да разберем горе, че преди само 30-ина години ледникът е стигал до лифта и до гарата, а тези стълби са пускани надолу с изчезването на леда. Не знам дали можете да си го представите, но това е загуба на 200 метра от дебелината на ледника. Всеки, който отрича глобалното затопляне трябва да отиде там и да го види с очите си. Аз мога само да ви дам снимка. Дори по цвета на почвата си личи до къде е стигал ледът.

Седнахме на терасата на гара Montenvers вир вода и сред величествените гледки около нас се опитахме да асимилираме всичко от последните 3 дена, а то бе много и дори сега, докато пиша, още го изживявам. Предполагам ще го държа в себе си до края на дните ми, заедно с други много силни моменти от отминали само във времето преживявания.

Планът ми бе почти перфектно осъществен. Както в повечето случаи, планината ми отговори пребогато на всички усилия и ентусиазъм, които влагам там. Отивам си от нея преливащ от щастие не за първи път и надявам се, не за последен. Може би щях да съм по-доволен, ако бяхме се спуснали от самия връх на Монблан, но смятам, че взехме правилното решение спрямо обстановката и рисковете. Освен невероятните емоции, които ми донесе, Монблан бе един малък тест за мен. Фактът, че го качих без аклиматизация и без какъвто и да било дискомфорт, ме окуражава допълнително за по-високите цели, които съм си поставил занапред.

Качихме се на старата железница, а после си тръгнах от Шамони с още по-отворено сърце, с нови впечатления, умения и приятели, с още по-голямо уважение към планината и най-вече с благодарност, че ми позволи да пристъпя много дълбоко в нейните обятия.

Париж, Франция

18 май 2019

ПП: Благодарности към Сашо и приятелите, които все още намират време и сили за подобни съвместни приключения, а и към онези, които ме подкрепят и ми помагат с малко или много в моите сноуборд начинания.

 

Other Writings